Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Изтрещяха залпове. Едно от огромните, подобни на дъждовна дъга очи на водното конче изгасна и в блестящата му броня се появиха малки, кръгли дупки. Но болката още повече подтикна чудовището към лудост. То се опита отчаяно да се засили, обърна се и в сляпа ярост започна да се хвърля върху всичко, което се движеше близо до него. Страшните му челюсти посегнаха като гигантско двупръстово копито към Черити.

„Леърд! Настрана!“

Черити реагира инстинктивно, сякаш бе чула този вик. Обърна се със светкавична бързина, наведе се и закри лицето си с ръце.

На половин метър от нея прелетя дебел колкото пръст лъч от кървавочервена светлина, улучи хитиновата броня на водното конче точно зад главата и изгори в нея отвор с големина на монета.

Чудовището закрещя, изправи се на двата си задни крака и експлодира с такава сила, сякаш цялата енергия на лазерния лъч се бе освободила в тялото му.

Последното, което тя запомни в полусъзнание, бе Абн Ел Гурк, който стоеше под вратата на къщата на Скудър, държеше лазерната пушка на Черити в малките си ръчички и с невъзмутимо спокойствие се прицелваше в друго огромно насекомо.

Трябва да е била в безсъзнание не повече от няколко секунди, защото когато се свести, битката бе отминала, но все още въздухът бе изпълнен със стонове и ридания. Черити се изправи. Виеше й се свят и пулсиращата болка в темето й бе станала твърде силна, но тя се пребори с това, надигна се бавно и се изправи напълно.

Премигна няколко пъти, поглади с ръка лицето си, за да прогони световъртежа и едва тогава се огледа наоколо.

Гледката бе ужасяваща. Гигантските бръмбари и огромното водно конче бяха мъртви, както и ездачите им, но „хищниците“ бяха платили много висока цена за своята победа. Улицата бе задръстена от мъртъвци — трябва да бяха много повече от дузина — а и от останалите „хищници“ почти никой не се бе отървал без рана. Много от ранените бяха получили толкова тежки наранявания, че не бе необходимо човек да е лекар, за да разбере, че няма да преживеят следващите часове.

На известно разстояние тя откри Скудър, който с отвращение гледаше остатъците от съществото, което някога бе Раул. Той изви бавно глава. Погледът му блуждаеше, а в очите му се отразяваше безграничен ужас.

— Какво… какво, за бога, бе това? — прошепна той.

Черити мълчеше — а и какво би могла да каже? И тя самата не знаеше повече от него. Погледът й се плъзна към трупа на Найлс, разсечен от някое от чудовищата и положен няколко крачки по-нататък на земята. Връхлетя я суров, безцелен гняв. Найлс бе неин приятел, но това сякаш бе преди повече от вечност.

Тя погледна обратно към съществото Раул и едва сега забеляза, че Скудър все още я гледаше и очакваше отговор.

— Не знам — сви тя безпомощно рамене.

— Може би бих могъл да ви помогна — каза някакъв глас зад тях. Марк се бе приближил незабелязано. — То е само предположение.

Той облиза с език устните си и напразно се опита да прикрие отвращението, което гледката на мъртвото чудовище бе предизвикала в него.

— Какво знаете? — попита Скудър.

— Това… това са само предположения — усмихна се Марк нервно. — Те… съществата, които познаваме досега, произхождат повече или по-малко от насекоми. Обикновено са ни известни само по-малките и маловажни видове от подземния животински свят.

— Стига сте го увъртали, а говорете най-сетне по същество — прекъсна го грубо Скудър. — Какво се случи с Раул?

— Вероятно и той е бил някакъв вид паразит — каза Черити.

— Вие знаете? — погледна я изненадано Марк.

— Мороните нямат монопол върху чудовищата — възрази Черити.

Тя погледна напуканата обвивка, която по-рано беше човешко тяло.

Дори и от толкова близо не можеше да се установи дали това беше изкуствен продукт, или наистина човек, чиято клетъчна маса се бе преобразувала поради някаква необяснима метаморфоза. Тя с мъка откъсна очи от гледката и погледна Марк.

— И вие мислите същото, което и аз.

Погледът на Скудър блуждаеше нервно между нейното лице и това на Марк.

— Ще ми разрешите ли да участвам във вашия малък и досаден професионален разговор? — попита язвително той.

— Това не е тайна — каза Марк, Очевидно все още му беше трудно да говори напълно открито с мъжа, когото само преди половин час бе смятал за свой смъртен враг. Изведнъж той се разсмя. — Но аз винаги съм смятал, че като истински индианец вие би трябвало да знаете всичко това много по-добре от нас.

Скудър смръщи поглед и Черити побърза да добави: