Волфганг Холбайн: Най-добрата жена от космическите сили

12 декември 1998 година

Градът долу, в низината, продължаваше да гори. Небето на север — но не просто в някаква определена точка на север, а навсякъде! — пламтеше подобно на яркочервена заплашителна жарава, сякаш целият свят се беше възпламенил като късче сухи дървени въглища.

Преди няколко минути беше преминала през един разрушен участък от пътя. Около огромния кратер, който беше зейнал сред асфалта и вече се пълнеше с вода, лежаха труповете на трима войници, а малко встрани имаше танк, или това, което беше останало от него: четиридесет и пет тона стомана, които някакъв снаряд беше превърнал в разтопена, безполезна маса.

Мъчеше се, с всички сили, да задържи колата на платното. Мощният мотор я носеше с почти осемдесет мили в час нагоре, по шосето, но въпреки всичко й се струваше, че не помръдва от мястото си. Когато последния път беше идвала тук (О, господи, наистина ли бяха минали само три месеца оттогава?), километражът беше отчел едва шест мили разстояние от града до планината. А днес имаше чувството, че пътят няма край. И сякаш всичко останало не беше достатъчно трагично, та беше почнало да вали като из ведро. Там, където асфалтът не беше разоран или разтопен, блестеше като ледена пързалка и беше почти толкова хлъзгав.

Моторът изрева. Колата подскочи, залюля се и се плъзна към завоя. Това, че я овладя, нямаше нищо общо с шофьорските й умения. Беше просто късмет.

Отсреща се показа планината. Черити въздъхна с облекчение, превключи и увеличи скоростта. Стрелката се приближаваше все повече към стоте мили в час, докосна бегло делението и после рязко се върна назад, когато Черити намали газта. Познаваше околността като дланта си, но беше нощ, пътят беше хлъзгав и мокър и нямаше никаква гаранция, че нещата тук изглеждат все още такива, каквито си ги спомняше отпреди.

Предпазливостта й спаси живота. Караулната будка до входа беше празна, а широката врата — отворена, но по средата на платното от другата страна пътят й беше препречен от изгорял хеликоптер. Черити изруга, натисна едновременно спирачката и съединителя и се опита да заобиколи препятствието.

Още малко и щеше да успее. Но…

Плоската муцуна на колата застърга по останките от хеликоптера. Нещо се удари в предното стъкло и го превърна в плетеница от пукнатини, а след това се спука и една гума. Черити извика и се вкопчи с всички сили в кормилото. Колата се завъртя като пумпал, удари се със страхотна сила и трясък в някакво друго, невидимо препятствие и най-сетне се закова на място в същия миг, в който Черити беше абсолютно уверена, че ще се преобърне.

Моторът замлъкна със звук, който подсказа, че няма да запали никога повече, а в същия миг предното стъкло се разпадна, обсипвайки я цялата с малки, тъпи стъкълца. Вятърът понесе с плясък ледените струи на дъжда към колата. Някъде наблизо лумнаха ярки пламъчета.

С треперещи пръсти Черити напипа копчето на предпазния колан, освободи се и машинално се наведе, за да извади ключа от таблото, преди да осъзнае безсмислието на това движение и да дръпне назад ръката си. Вместо ключа извади пистолета си от жабката, един „Смит & Уесън“, освободи предпазителя и блъсна с рамо вратата, за да може да излезе.

Беше й провървяло. Въпреки всичко. Бункерът беше само на няколко крачки и тя, противно на опасенията си, изглежда, се движеше все още в рамките на разписанието: огромната двойна врата не беше затворена докрай. През тесния процеп между двете стотонни стоманени крила проникваше бледият светлинен лъч на някакъв прожектор.

Но странно, той не помръдваше, а пристигането й беше достатъчно шумно, за да остане незабелязано.

Поколеба се още малко, тъй като колата, макар и разбита и извън движение, все пак беше единствената й защита. Всичко, което я свързваше с онова, в което светът се беше превърнал за последните шест дни. После нещо се удари в предната част на колата. Звукът беше като от удар с кожена топка с малки, но остри стоманени игли. Реши да побърза и се претърколи от колата с такова перфектно превъртане, че инерцията му й позволи да застане пак на краката си толкова рязко, че се наложи да направи бързо още една крачка, за да не се озове отново в калта. Обърна се, огледа се на всички страни и хукна към пролуката в планинския хълм. Движенията й бяха така бързи и плавни, че почти не ги усещаше. Учителят й по японски бойни изкуства би могъл направо да се гордее с нея.