Волфганг Холбайн: Най-добрата жена от космическите сили

Черити потисна нежеланието си, пристъпи предпазливо напред, но не и преди да се убеди къде точно ще стъпи, и се постара да запамети с подробности страхотната картина. Сива слуз покриваше пода и стените. Непознати безформени втвърдявания бяха полепнали навсякъде, пулсираха и потреперваха като живи. Тук-там през проблясващата маса пропълзяваха малки, скрити в бронята си, твари, усърдно заети с нещо, което тя не разбираше, а и не искаше да разбере: а напряко през залата беше опънато нещо, което изглеждаше като увеличена до абсурдност паяжина. Тя отново си спомни за чудовищния паяк, които я беше нападнал, и ледена тръпка на ужас пробяга по гърба й. Тази паяжина, прилична на мрежа, беше твърде голяма, за да бъде дело само на едно-единствено от тези същества.

Тя направи още една крачка, спря отново и с разтуптяно сърце се завъртя около оста си. Поне не се виждаха трупове. Мъжете, които я бяха чакали тук, при входа, сигурно са имали време, за да се скрият на сигурно място, преди това чудовище да превърне залата в стая на ужасите.

„Или пък бяха изядени“ — прошепна глас вътре в нея. Почти насила тя осъзна, че някои от потрепващите безформени парчета, вплетени в паяжината, бяха общо взето достатъчно големи, за да поберат в себе си едно човешко тяло. Отказа се да осъзнае тази мисъл докрай и продължи разтреперана нататък. Лъчът на фенерчето й опипваше залата като някой призрачен пръст.

Паякът висеше на три метра над главата й, в центъра на тази странна мрежа, и беше много по-голям от онзи, който я беше нападнал. Това всъщност не беше паяк — тялото му беше кръгло като топка, без оформена глава или каквито и да било други крайници, ако не се броят косматите пипала, с които съществото се беше вкопчило в мрежата. Устата представляваше триъгълен прорез, през който проблясваха остри зъби, а очите приличаха по-скоро на очи на котка, отколкото на насекомо, следяха всичко, изпълнени с интелигентност, която накара Черити да потрепери от ужас.

Черити вдигна пистолета и насочи дулото му към кафяво-сивото чудовище, но животното дори не направи опит да я атакува по някакъв начин.

Стоеше си просто там, примигваше към нея с големите си, обезпокоително умни очи и само от време на време лениво раздвижваше някое от пипалата си.

Съвсем безшумно Черити продължи пътя си, провря се под единия край на огромната паяжина и заднишком се доближи до отсрещната стена и изхода. Не възнамеряваше да задвижва механизма за отваряне на изолатора — ако там, долу, все още имаше някой, останал жив, той с положителност беше барикадирал масивната врата, която трябваше да ги предпазва в случай на ядрена война, с всичко, което му е било на разположение, — но електронният ключ за този авариен изход се намираше, наред с други полезни вещи, закачен на колана й. Паякът я наблюдаваше, но все още без да помръдва. Разстоянието между него и Черити се увеличи на пет, после на десет метра, докато тя най-сетне стигна до вратата. Зад нея беше вече само ледената стомана на тежащата двеста тона врата, която правеше този бункер най-сигурният в света. Бавно, без да откъсва очи нито за миг от ужасното животно (животно?), тя се промъкна покрай вратата, докато стоманата отстъпи място на облицована с изкуствена материя повърхност и после отново леденостуден метал. Вратата.

Черити се поколеба. Ако това… същество там, горе, притежаваше дори частица от интелигентността, която тя му приписваше, то тогава щеше да знае какво означава оръжието в ръката й. Но също така щеше и да знае, че тя ще трябва да пусне или пистолета, или фенерчето, за да откачи лазерния ключ от колана си и да отвори вратата. Мислите й се объркаха. Внимателно вдигна оръжието, прицели се точно между очите на ужасното насекомо — и отново се поколеба.

Нещо в нея се възпротиви на мисълта чисто и просто да го застреля. Не съжаление или скрупули (и двете неща бяха изтръгнати от нея за вечни времена през последните две седмици), по-скоро някакво предчувствие, което я предупреди да не унищожава направо чудовището. А тя се беше научила да се вслушва в чувствата си.

Свали бавно оръжието си, обърна се така, че да може да държи под око едновременно и животното, и вратата и се опита с лявата ръка да свали ключа от колана, без да изпусне фенерчето.

Изискваше се голямо умение, но тя успя. Разтреперана от напрежение, насочи уреда, не по-голям от цигарена кутия, към бронираната врата на изолатора, чу едва доловимото щракване на магнитния фиксатор и натисна с все сила единственото червено копче, което се подаваше от черната пластмасова повърхност на лазерното устройство.