Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

И въпреки това, огромното нещо беше тук. Хилеше се насреща й от всички монитори на контролния пункт, от около пет седмици се движеше като зелена светеща точка над радиолокационните станции за космически контрол над Земята и ако се вгледаше много внимателно, можеше да го види дори с просто око, като една от безбройните светещи точки с големината на глава на карфица, разпръснати по монитора на совалката „КОНКЪРЪР“. Единственото, което го отличаваше от милионите звезди на Млечния път, беше обстоятелството, че се движи с бясна скорост.

— Колко още? — Гласът на Майк я върна рязко към действителността. Черити погледна към уредите си и отговори автоматично:

— Седемнадесет минути. Единадесет до издигането. — Тя въздъхна, изправи гръб в пилотското кресло и вдигна ръце, сякаш да скрие в тях изтощеното си лице. Едва тогава се сети, че такова движение едва ли беше възможно в херметически затворения космически скафандър. Раздразнено завъртя няколко шалтера на контролния пулт и се надигна.

— Командирът предава управлението на втория пилот — произнесе тя пред микрофона на бордовия дневник — едно колкото старо, толкова и безсмислено изискване, защото от излитането им преди три седмици и половина никой на борда не бе успял дори да въздъхне, без това да бъде записано поне на три различни видеокасети и да бъде изпратено незабавно на Земята. После добави малко по-тихо: — Настанете се удобно, Найлс. Корабът е ваш за следващите деветдесет минути.

Не можеше да види лицето на Найлс, докато той минаваше край нея с тежкия си скафандър, заемайки мястото на пилота, но можеше добре да си представи изражението му. Всички те бяха изнервени още от старта преди двадесет и пет дена, а през последния час и половина, след като „КОНКЪРЪР“ беше поела курс за среща с чуждия кораб, напрежението беше нараснало до непоносимост. И защо не? В сравнение с Армстронг, с „малката за отделния човек, но огромна за човечеството крачка“, това, което им престоеше, беше равносилно на маратон с бързоходни ботуши — защото ставаше дума не за нещо друго, а за първия контакт между човека и някаква друга, извънземна форма на живот. Мислеща форма на живот, а не едноклетъчните гъбички от Титан, които бяха предизвикали еуфория сред земните учени; тук ставаше дума за интелигентни, мислещи създания, които са били в състояние да построят космически кораб с диаметър деветстотин метра и да го изстрелят към Земята със скорост над четири хиляди мили в секунда.

Наистина имаха причина да бъдат развълнувани.

Но нямаха право на това. Ако компютърът не грешеше, то тогава им оставаха по-малко от дванадесет минути, за да излязат от „КОНКЪРЪР“, да прелетят до чуждия кораб и да го разгледат. Той беше чисто и просто прекалено бърз, за да могат да се движат редом с него или пък да минат на док. Оставаше им само да включат на паралел, да полетят малко пред него и да се оставят да ги изпревари. Дванайсет минути, преди дистанцията да стане прекалено голяма, за да е гарантирано връщането им към совалката: четиринадесет, ако бяха склонни да си поиграят на самоубийци и да изразходят до последната капка запасните резерви от гориво в апаратите си.

Черити нямаше никакво желание да се прави на герой. Но се тревожеше за Майк, а най-вече за Сьоренсен. Беше почти сигурна, че той ще създаде проблеми — беше от този тип учени, които рискуваха живота си без да им мигне окото, само и само името им да се появи в някоя забележка на някое научно съобщение. Според нея идването му с тях беше грешка. При това изобщо не ставаше дума лично за самия него. При една такава експедиция нямаше място за учени. Щяха да прекарат — ако изобщо им се удадеше да намерят път към това нещо! — не повече от десет минути във вътрешността на чуждия кораб. Какво, по дяволите, си въобразяваше той, че ще може да проучи за десет минути?

— Седем минути — произнесе Найлс. — Поехме курс. Качвайте се горе! — Гласът му беше неясен и това се дължеше не само на лошия звук от шлемовия микрофон. Той беше огорчен, а те всички — с изключение на Сьоренсен — се познаваха твърде добре, за да се опитва да прикрива това огорчение. Черити можеше да го разбере добре. Но на него се беше паднал жребият, а един от тях трябваше да остане тук, макар и вероятно през цялото това време да няма изобщо какво да прави. „КОНКЪРЪР“ беше управлявана от три часа насам изключително с компютрите и това нямаше да се промени и за следващите часове. Но дори и най-добрият компютър можеше да изключи. Нито Черити, нито някой от останалите имаха особено желание да видят как „КОНКЪРЪР“ изчезва завинаги в Космоса само защото някой проклет чип беше изгорял или пък ония отсреща излъчеха своето „Привет, съседи!“ на честота, която ще извади от строя бордовите апаратури.