Волфганг Холбайн: Най-добрата жена от космическите сили

Един подир друг се изкатериха към товарната част. Двете огромни крила бяха отворени и за момент на Черити й се стори, че е съвсем дребна и изгубена в пространството. Сега около нея нямаше буквално нищо повече, само смразяващият студ на космоса и пустотата между планетите. Мисълта, че от тази ужасяваща пустота я дели единствено късчето изкуствена материя на предпазния скафандър, я накара да потрепери.

— Ето го! — Една от белите фигури до нея вдигна ръка и посочи към една от безбройните трепкащи светещи точки над тях и Черити позна гласа на Сьоренсен. Сбърчи иронично чело, но се въздържа от забележка. Думите й щяха да бъдат чути не само от останалите пет, но и от почти петте хиляди служители на Космическата служба.

— Три минути — съобщи гласът на Найлс по шлемовия микрофон. — Корабът се движи точно по нашия курс. Пригответе се.

Нямаше нищо за приготвяне, но въпреки това беше благодарна на Найлс за думите му, може би дори само за звука на гласа му, който й даде илюзията, че не е сама в тази безкрайна пустота. Обърна се тромаво на една страна, поради неудобния скафандър, и огледа фигурите на останалите четирима: еднояйчни близнаци в сребристо и бяло, които се различаваха единствено по малките табелки с имената си на шлемовете. Съжаляваше много, че не може да види лицето на Майк, но предната част на шлема му автоматично беше потъмняла. Въпреки това й се стори, че долавя усмивката му и му се усмихна в отговор.

Едно от плоските сребристи лица — табелката с името отгоре твърдеше, че това е Сьоренсен — се извърна към нея. Микрофонът съвсем тихичко щракна, когато учения превключи на нейната честота.

— Капитан Леърд?

— Да?

Протегнатата ръка на Сьоренсен сочеше към тъничкия лазерен апарат, работещ с гама-лъчи, който беше прикрепен с магнит от дясната страна на скафандъра й.

— Помислете си още веднъж — каза той. — Умолявам ви да не вземате това нещо със себе си.

Черити потисна въздишката си. Колко пъти бяха водили този разговор през последните три седмици и половина? Стотина най-малко.

— Така ми е заповядано — отвърна тя недоволно. — Освен това е вече твърде късно. Не мога да се върна на кораба.

— Правите ужасна грешка, капитане — произнесе Сьоренсен почти заклинателно. — Моля ви! Наистина ли възнамерявате да се срещнете с извънземна форма на живот с оръжие в ръка? Защо?

— Например за да спася гърбината на непоправими романтици като вас, Сьоренсен — отвърна тя остро. — А сега ви моля да си затворите устата, иначе ще ви оставя тук. Защото за това съвсем не е късно — обаче зад затъмненото стъкло на шлема си тя се усмихваше. Беше сигурна, че тази част от разговора им ще бъде изрязана от лентите, преди да ги предоставят на вниманието на обществеността.

Сьоренсен се накани отново да възрази.

— Стига вече!

— Две минути — произнесе Найлс. — Една минута. Готово. Успех! И да ми доведете някоя красива извънземна!

— Край на частните разговори, лейтенант — заяви Черити, но с тон, който звучеше строго само за слушателите на Земята. Найлс щеше да разбере какво беше имала предвид.

— Тридесет секунди — каза Найлс. — Петнадесет, десет… старт.

Беше почти отчайващо недраматично, както всички истински разходки из Космоса — Черити нямаше усещането, че лети, защото нямаше нито гравитационни сили, нито осезаемо ускорение. Совалката просто се смъкна изпод тях, превърна се в бял триъгълник с големината на човешка длан, после в мъничка точица и най-накрая изчезна съвсем. Всичко стана невероятно бързо.

Осигурителното въже, с което бяха свързани и петимата, се опъна изведнъж и за момент те като че ли подеха някакъв гротесков танц, когато петорката им влезе в свредел. После от апаратурата на гърба на Майк и Сьоренсен проблеснаха малки огнени езичета, последвани от трети, по-дълъг пламък от посоката на Белингер. Смешните им преобръщания престанаха, когато централният компютър в скафандъра на Черити пресметна, че отново са попаднали във верния курс.

Носеха се безшумно из Вселената. Никой не говореше и дори дишането на останалите четирима беше някак по-повърхностно от обикновено. На Черити й се струваше, че чува как изтичат отделните секунди. „Сто четиридесет и девет“ — помисли си тя. Точно сто четиридесет и девет секунди до контакта, така поне беше изчислил бордовият изчислителен механизъм на „КОНКЪРЪР“. Сто четиридесет и девет вечности. Колко от тях бяха вече изтекли? И колко секунди преди това щяха да видят чуждия кораб?