Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Гурк се опитваше напразно да се освободи от хватката му.

— Пусни ме, грубиян такъв! — пищеше той. Но после видя, че усилията му бяха безсмислени и изфуча презрително. — Може да съм малък, но съвсем не съм тъп. Даниел положи големи усилия, за да има Черити в ръцете си. Значи той ще иска да говори с нея, колкото е възможно по-бързо. А най-бързо това може да стане, ако той лично дойде тук, за да я посрещне. Освен това той ще иска да види със собствените си очи, че си изпълнил заповедта му. Както виждаш, трябваше само да помисля малко по-логично. А сега най-после ме пусни.

Този път Скудър изпълни желанието му. От един метър височина той тръшна на земята Гурк, който се повдигна с една ругатня и се потърка по задника.

Скудър се усмихна, но недоверието не бе напълно изчезнало от лицето му.

— Мислиш повече, отколкото ми е по вкуса, джудже — каза той. — Понякога това може да е нездравословно. И винаги знаеш повече, отколкото е добре за теб.

— Остави сега това — намеси се рязко Черити. — Моментът не е подходящ за спорове. Гурк има право. Ние трябваше да се сетим, че трябва да се махаме оттук.

— Никога не е ставало дума за „ние“.

Думите на Скудър дойдоха толкова бързо и инцидентно, че едва след няколко секунди й стана ясно, че с това „ние“ той нямаше предвид само себе си и хората си.

— Смяташ, че е естествено да те освободя — добави той. — А какво ще кажа на Даниел? Че сме те убили по грешка и сме те изгорили? Или че отново си ни избягала?

— Не е нужно да му казваш нищо — отвърна Черити. — Защото няма никакъв смисъл да разиграваме повече театър. При всички случаи Даниел ще разбере блъфа ти, независимо дали ще ме предадеш, или не. А може би той отдавна вече знае какво се е случило тук. Ако не е узнал, ще стане недоверчив, когато разбере за смъртта на Раул, и ще си отмъсти на теб и хората ти. И вие не можете да останете тук.

Един от „хищниците“ се приближи и размени няколко думи със Скудър.

Индианецът се поколеба и помисли за момент, после разтърси глава и отпрати мъжа с гневен жест с ръка, а сетне отново се обърна към Черити:

— Трябваше да те застрелям още като те видях за първи път. Това би ми спестило много неприятности. За съжаление вече е твърде късно — измърмори той. — Е, добре, какво, според теб, трябва да правим сега?

Черити посочи Марк.

— Той и хората му ще умрат, ако ги пратиш пеша в равнината. Все едно да ги убиеш веднага тук. Единственото до известна степен сигурно убежище е бункерът. Нареди да ги върнат с камиона в СС Нула-едно и само така ще им дадеш шанс.

— Но Даниел знае за бункера.

— Винаги го е знаел — отвърна Черити. — По дяволите, и той беше вътре, както и аз! Но Раул беше единственият, който знаеше входа. Знам, че е опасно, но все пак е някакъв шанс. И не само за тях. За вас също. Трябва да се присъедините към тях.

И също да станем подземни? — засмя се горчиво Скудър. — Да пълзим под земята и да чакаме да ни намери Даниел или да се случи някакво чудо? Знаеш, че не бихме могли да живеем така, ще откачим.

— Ще бъде само за няколко дни, докато облаците се пораздигнат. Даниел има да върши по-важни неща, отколкото да ви търси седмици наред. Това е единственият ви шанс.

Скудър мълча дълго време. Ровеше с крака в пясъка и макар че лицето му остана неподвижно, тя се досещаше какво става сега в душата му. От решението му зависеше животът на почти седемстотин човека. Хрумнаха й още много аргументи в подкрепа на предложението й, които досега не бе споменавала, но тя също знаеше, че всички те бяха добре известни и на самия Скудър.

Черити мълчеше, защото всяка следваща дума би била излишна.

— Не — каза най-сетне той с тон, който показваше, че решението му е окончателно. — Ще наредя да докарат Марк и останалите в бункера, но ние ще останем тук. Ще изгубим всякакво достойнство, ако започнем да пълзим като животни под земята. А и хората ми не биха ме слушали повече, ако издам такава заповед.

Гурк поклати примирително глава. Марк погледна още веднъж неразбиращо Скудър, а после вдигна рамене, извърна се рязко и се отдалечи с мърморене:

— Както искате!

— Какво ви става? — попита Скудър. — От мен да мине, можете да се присъедините към тях, но можете и да останете тук, ако искате.

— Това, което искам — каза провлечено Черити, — е Стоун. Но не тук и не сега. Не е толкова непобедим, колкото смятате, Скудър. Ако мога да определя времето и мястото, имам шанс да го победя.

Скудър се усмихна:

— Като те слуша човек, може да помисли, че наистина ще го направиш. Но при това ще ти е необходима помощ.