Волфганг Холбайн: Тъмно е бъдещето

Вместо да използва оръжието, тя се изправи внимателно върху скалата, огледа се още веднъж зорко на всички страни и с пружиниращ отскок се намери в малкото езерце.

При шума на разплисканата вода тримата хищници се обърнаха моментално, както и се очакваше, но все пак тя бе по-бърза. С един скок — водата едва стигаше до коленете й — тя беше на брега и оръжието й бе насочено към най-близкия от тях.

— Стойте на място! — каза тя рязко. — Само едно движение, и си мъртъв!

Хищникът се вцепени, двамата му другари също замръзнаха. Нет не можеше да разпознае лицата им, скрити под черните маски от кожа и метал, но не бе трудно да се усети какво чувстваха при вида на оръжието. Съществуваха и по-неприятни видове смърт, отколкото да бъдеш разкъсан от скачащ червей, но не бяха много.

— Без движения! — каза тя още веднъж. Предпазливо стана, придвижи се на няколко крачки наляво и със свободната си ръка посочи манерката, която висеше на резервоара на една от машините.

— Не искам нищо от вас. Само малко вода. Ти там! — Тя посочи с глава този, в чийто гръб се беше целила. — Напълни манерката. И внимавай!

Хищникът се подчини, докато другите двама продължаваха да я гледат мълчаливо.

— Коя си ти? — попита най-после единият. Гласът му звучеше необичайно изпод тежкия кожен шлем. Не изглеждаше обаче, че се страхува особено. — Какъв е този театър? Ако наистина си жадна, вземи си вода. Тук има достатъчно. Няма причина да размахваш това нещо.

Нет не отговори, а хищникът съвсем погрешно изтълкува нейното мълчание. Той стана внезапно, протегна заповеднически ръка и направи крачка към нея.

— Дай го тук, малката, преди да си наранила някого.

Без да губи време за нови предупреждения, Нет леко наклони оръжието надолу и натисна спусъка. Скачащият червей излетя с пронизителен звук от цевта и пред краката на хищника изригна пясъчен фонтан с височината на човешки ръст. След като прахът се разнесе, в пясъка пред черната фигура зееше половинметров кратер.

— Следващият ще улучи — каза тя студено. — Разбрано?

Хищникът кимна с глава.

— Не искам да се бия с вас — каза Нет отново. — Само малко вода. И вашето обещание да не ме преследвате.

Тя размаха почти празното си оръжие, за да подчертае думите си, и посочи нагоре към прохода.

— Ти… ти си от пустинниците, нали? — каза неочаквано хищникът, по който бе стреляла. И като се засмя, тихо добави: — Никой друг не би бил достатъчно луд, за да върши тези неща. Можеш да ни вярваш.

— На един хищник? — Нет вложи такова презрение в тази единствена дума, че той се отказа да я убеждава повече.

— Тогава не вярвай — каза той, като сви рамене. — Но ако искаш да чуеш един добър съвет от мен, малката…

— Не искам — каза Нет, но хищникът продължи да говори, без да й обърне внимание:

— … тази нощ не бих се изкачил там — той посочи към склона. — Може да стане много неприятно.

Странно, но за момент Нет бе почти убедена, че той говори истината.

— Щях да ти кажа, ако се нуждаех от помощта ти — каза тя и с властно движение се обърна към останалите:

— Какво стана с водата?

Хищникът се изправи бавно, затвори капачката на манерката и се насочи към нея. Когато я приближи на около два метра, Нет посочи с повелителен жест:

— Достатъчно. Пусни я долу.

Той се подчини.

За част от секундата погледът на Нет проследи падането на манерката — и хищникът използва своя шанс. Нет видя връхлитаща я сянка, чу крясък, който издаде един от останалите, за да отклони вниманието й, и съвсем инстинктивно натисна спусъка.

Улучи го. Хищникът извика, после викът му премина в безумно висок, зловещ писък и в същия момент той се сблъска с нея. Нет се опита да отскочи встрани, но бе вече късно. Хищникът умря веднага, но при сблъскването тя падна и тялото му я затисна. Нет извика, опита се да се претърколи и да отблъсне тежкото тяло от себе си. Внезапно цялата бе залята с кръв. Обзе я неописуемо отвращение.

Тогава другите двама се нахвърлиха върху й. Единият дръпна тялото на убития си другар, другият грабна ръката й и така грубо я дръпна, за да я изправи на крака, че тя изкрещя от болка. Една ръка в черна кожа я удари през лицето и почти загуби съзнание от болка.

След като кървавият воал се вдигна от погледа й, пред себе си тя видя лицето на хищник в черна кожена маска. В очите му тлееше желанието да убива.

— Гадина! — той я удари отново. Този път Нет успя леко да завърти главата си и така да смекчи силата на удара. Въпреки това отново простена от болка.