Волфганг Холбайн - Тъмно е бъдещето

Черити поседя отново десетина минути, преди да предприеме обратния път. Сега камерата й се стори дълга само една миля, а за експедицията до камерата на Стоун отсреща й бе необходим по-малко от четвърт час. Още няколко дни и щеше да може да прекоси цялото помещение, без да припадне нито веднъж от изтощение.

Пултът за управление на камерата на Стоун бе също така безжизнен, цифровият му индикатор показваше само нули. Тя протегна ръка към големия червен бутон, който задействаше механизма за отваряне, но бързо отдръпна пръста си. Дори чудото да станеше и камерата да се отвори — тя внезапно изпита страх, като си помисли какво би могла да намери там.

Черити пропъди тази мисъл, протегна отново ръка и този път докосна бутона. В първата, изпълнена с ужас секунда, не се случи нищо, но после някъде от вътрешността на камерата проникна тих металически звук и чудото стана: стоманеният саркофаг се раздели на две и се разтвори като чифт крила на огромен бръмбар.

Камерата бе празна.

В продължение на няколко секунди Черити изумена гледаше подложката от мек порест материал, която още пазеше очертанията на човешко тяло. Изпита едновременно и облекчение, и ярост; облекчение, че не откри нито мумифициран труп, нито купчинка прах и бели кости, а ярост, защото празната камера можеше да означава само едно: Стоун се бе събудил преди нея, не си бе направил поне труда да я събуди, а…

Объркана, тя се огледа наоколо. Огромното помещение бе натъпкано с апаратура и шкафове, голяма част бе заета от шестте огромни камери. Въпреки това нямаше скривалище, достатъчно голямо да побере възрастен човек.

А това отново доказваше, че той бе открил изхода…

За момент Черити превъзмогна изтощението. Тя се отдалечи от камерата на Стоун, огледа се възбудено и едва се задържа да не падне, когато краката отказаха да й служат.

„Само без паника“, помисли си тя. Решение сигурно имаше. Конструкторите на инсталацията би трябвало да са предвидили такава ситуация. Само да запази спокойствие, да разсъди логично и би могла…

Погледът й се спря върху някакъв червен предмет, който се намираше в празната камера на Стоун. И в следващия момент изпита желание сама да си удари плесница. Просто бе забравила за тази пластмасова папка с инструкции за аварийни ситуации. Имаше по една във всяка камера, не само в тази на Стоун. Охкайки, тя се надигна до ръба на отворения стоманен саркофаг, измъкна червената папка и се зачете в нея. Две дузини плътно напечатани страници съдържаха всичко, което трябваше да знае.

Въпреки това изминаха повече от два часа, преди да бъде готова да напусне бункера. Черити видимо се възстановяваше, това се дължеше не на последно място на таблетките, които намери в един шкаф и без да се колебае, нагълта цяла шепа от тях. Нямаше представа какво я очакваше навън, но щеше да се нуждае от силите, които би могла да получи.

Очевидно и Стоун бе следвал инструкциите; един от шестте опаковани торнистори липсваше, взети бяха също две лазерни пушки и един автомат. Ако броеше и личното оръжие на Стоун, излизаше, че този безумец бе помъкнал четири пушки със себе си. Черити поклати глава с въздишка, препаса един лазер през рамо, след кратко колебание взе още един нож и един малък сгъваем автомат от шкафа за оръжие.

Излизането от бункера се оказа сравнително лесно, но и много опасно. Аварийният изход също бе затворен от тридесетсантиметрова стоманена броня, но за разлика от главния вход, тук конструкторите бяха монтирали електрическо устройство, което държеше вратата затворена.

При прекъсване на електрическото захранване двете крила на стоманената броня се отваряха автоматично. Самата врата не бе проблем. Това обаче, което следваше зад нея, бе причината по челото й да избие студена пот.

То бе кръгло, с диаметър един и половина метра и черно като катран. Авариен изход, който представляваше плъзгащ улей с увеличаваща се спирала и водеше надолу в бездната. Черити изпита панически страх при мисълта, че трябва да го използва. Тя се бе спускала като стрела по подобни малки съоръжения в един свят, където все още имаше плувни басейни и паркове за почивка, но това тук бе нещо съвсем различно. Нямаше никаква представа какво я очакваше в долния му край, както и дали това проклето съоръжение въобще бе в ред. Припомни си как взривовете разтърсваха цялата планина и никак не й се понрави възможността да бъде изхвърлена върху някакви развалини, летейки с осемдесет или сто мили в час. Изпитваше страх от това, което предстоеше, дори то да водеше навън от тази дупка.