Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

Кайл мълчеше. В продължение на няколко секунди Даниел го гледаше така, сякаш очакваше отговор, после гневно тръсна глава и посочи към транспортния глайтер.

— Твоето оборудване…

— Не се нуждая от никакво допълнително оборудване — невъзмутимо го прекъсна Кайл.

— Никакво оборудване?

— Имам всичко, което ми е необходимо. — В потвърждение на думите си Кайл потупа с ръка колана си с инструменти — напълно излишен жест. Но той се бе научил да се нагажда към окръжаващите го. За него мимикрията означаваше много повече от външна маскировка. — Имате ли и други заповеди? — Този въпрос също беше излишен, но колкото по-рано започнеше да се приспособява към не непременно логичните правила за поведение на планетяните, толкова по-добре.

За секунда Даниел стисна устни. После рязко поклати глава.

— Не. Можеш да започваш.

Кайл понечи да се обърне, но Даниел го задържа.

— Ще ми се обаждаш на всеки дванайсет часа — каза той.

Кайл кимна.

— А… знаеш ли какъв е лимитът ти от време?

— Двеста и четирийсет часа — потвърди той.

Този път той изчака, за да разбере дали Даниел отново ще го повика обратно, но той не го направи. След няколко секунди Кайл най-сетне се обърна и се запъти на север към развалините на опожарения град.

Преследването започваше.

Нападението дойде напълно неочаквано. Само секунда преди това пясъкът беше все още гладък и недокоснат, но после всичко стана невероятно бързо, а поради голямото разстояние — с една почти призрачна беззвучност.

Пясъкът експлодира, сякаш непосредствено под повърхността му гейзер се пробуди за живот, а сред изригващите жълти фонтани се надигна едно… едно Нещо — огромно, черно и блестящо, със страшни нокти и зъби, с черни опулени очи, което въпреки абсурдната си огромност беше чудовищно бързо. Светкавично хващане и разкъсване, последвано от ужасяващия звук на смачкване — и там, където преди миг все още седеше един нищо неподозиращ койот, останаха само няколко кървави петна, които попиха в пясъка. След като черното Нещо отново се оттегли в подземното си скривалище, не остана дори и кичур козина. Пясъкът отново се изглади, докоснат сякаш от невидима ръка. Пет секунди след коварното нападение земята отново беше гладка както преди — смъртоносен капан, който очакваше следващата си нищонеподозираща жертва.

Пръстите на Черити трепереха, когато тя отпусна далекогледа.

Нет й бе казала какво ще се случи, но въпреки това вледеняващ ужас бе сковал тялото й.

— Вярваш ли сега?

Черити не отговори. Няколко секунди тя продължи да се взира в светлата, измамно гладка, равнина със смесица на ужас и смущение, после отново вдигна бинокъла и погледна на изток.

Черити наблюдаваше форта /или каквото беше там/ от половин час, но гледката продължаваше да я изпълва със същата смесица на удивление и страх.

На пръв поглед зданието наистина приличаше на гигантска, но въпреки това примитивна крепост, на неправилна купчина от лъскави палисади и някак осакатени кули и еркери. Но приликата свършваше мигом щом човек се вгледаше малко по-внимателно или пък се опиташе да различи подробности.

Беше лудост — но Черити все повече и повече имаше чувството, че зданието някак си се опитваше да убегне от погледа й. Тя не успяваше да фиксира определена точка за повече от няколко секунди; погледът й отскачаше като светлинен лъч от повърхността на огледало. Дори ако в този момент, все още с далекогледа пред очите си, трябваше да опише форта, не би могла да го направи. Всичко в него изглеждаше чуждо и мрачно и по някакъв трудно обясним, но свръхясно осезаем начин — заплашително.

Потрепервайки, тя се чувстваше така, сякаш се опитваше да надзърне в някакъв напълно непознат, враждебен свят. Стоманеният замък, изглежда, бе построен по законите на геометрия, възникнала в друга вселена.

Как бяха нарекли Гърк и Скудър това Нещо? Храм на Шаит?

Черити нямаше ни най-малка представа какво е храм на Шаит и на кого или на какво се молеха вътре. Но сега това име само по себе си сякаш придоби някакво мрачно, заплашително звучене. Може би, помисли си тя, най-потискащото във всичко това беше представата, че този уродлив храм наистина е бил построен от извънземни, но се обитава от хора.

— Би било равносилно на самоубийство само да се доближим до него — тихо каза Нет.

— Но какво правят там? — промърмори Черити. „Това… Нещо не би могло да бъде само храм — помисли си тя — все едно на какво чудовищно божество се молеха там. Просто е прекалено огромно.“