Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

Въпреки това, мисълта, че в тяхната малка игра на котка и мишка той отново бе прибавил точка в своя полза, я вбесяваше още повече. Само че този път тя предпочете да замълчи. Беше подразнена, но това бе напълно разбираемо. Тя бе просто човек. Понякога съвсем насериозно се питаше дали и той е такъв.

— Трябва да изчезваме оттук — каза тя. — Не се чувствам добре в близост до това… Нещо.

— Защо? — попита Гърк. — Няма да ти стори нищо, докато не се приближиш прекалено много. Освен това тук сме в безопасност. Мравките ще ни търсят навсякъде, но не и в близост до Шаитаан.

За момент Черити изгледа злобно джуджето. Той продължаваше да я смущава, въпреки цялото това време, през което бяха заедно, и не беше просто абсурдната му външност, макар че и тя сама по себе си беше достатъчно смешна: Ел Гърк — Абн Ел Гърк Бен Амар Ибн Лот Фудъл Четвърти, Сведения и контрабандни стоки от всякакъв род, наемен убиец и наркотици срещу предплата, както гласеше пълното му име — беше висок едва метър и половина и при това толкова несъразмерен, сякаш някой беше взел три напълно различни тела и се бе опитал да направи от тях четвърто. Ръцете и краката на Гърк бяха кокалести и сухи, затова пък главата му би могла да принадлежи на някой великан. Очите му бяха големи и, без съмнение, нечовешки — вътре нямаше бяло, само различни нюанси на черното. Черити никога не го бе питала — защо всъщност? — но беше почти напълно сигурна, че Абн Ел Гърк Бен Амар Ибн Лот Фудъл Четвърти не е роден на Земята.

И въпреки това не външността беше причината Черити да потреперва, понякога, когато го види. По този или пък по друг начин никой от тях не изглеждаше нормално.

Скудър, чистокръвен индианец хопи, в своето черно кожено облекло и с тъмната, строго сресана назад коса, изглеждаше винаги някак безпомощен, като животно, пъхнато в кожа, която не му е по мярка. Само допреди осем дни той беше господар на малка армия и най-вярна маша на мороните.

Барт, два и десет висок великан, с коса, боядисана на зелени и червени ивици, и лице, за което Гърк веднъж бе заявил, че с него могат да се изстудяват варени яйца; освен тях Нет с нейната тъмна кожа и очи като на диво животно, което от първия ден на живота си е било обект на постоянно преследване.

И накрая тя самата — капитан Черити Леърд, най-младата жена пилот в Космическите Сили, против волята си изтръгната от своя свят и отпратена на една планета, която, наистина, все още се наричаше Земя, но вече принадлежеше на жестоки нашественици от Космоса.

Бяха една шантава сбирщина.

При това доста безпомощна.

С известно закъснение тя забеляза, че Гърк все още очаква отговор.

— Не трябваше да те слушаме — кисело каза тя. — Беше истинска лудост да дойдем тук. Трябваше веднага да потеглим към крайбрежието.

Джуджето й се усмихна дружелюбно и реагира на думите й както обикновено — иначе казано никак. Само че този път Черити не се задоволи само с един гневен поглед — беше ядосана, уморена и премръзнала.

— Кой ни е казвал, че тези легендарни бунтовници изобщо съществуват? — с раздразнение продължи тя. — Ако пък е така, защо би трябвало да са толкова побъркани, че да се крият точно близо до този… този Шаитаан?

Гърк се усмихна по такъв начин, че й беше трудно да се въздържи да не вземе шепа пясък или да не извади един горящ клон от огъня и с него веднъж завинаги да изтрие тази глупава усмивка.

— По същата причина, поради която ви доведох тук — небрежно отвърна той. — Защото тук най-малко ги очакват. И те съществуват. Имам надеждна информация, според която…

— Ти и твоята информация — изръмжа Черити. — Може би изобщо не съществуват. А дори и да съществуват, никога няма да ги намерим!

— Не е необходимо — намеси се Скудър. — Те ще ни намерят — ако пожелаят.

— Да — нацупи се Черити. — Със сигурност нямат никаква друга работа освен да търсят един изхвърлен от работа индианец…

— Хопи — спокойно я поправи Скудър.

— … и една безработна жена космически пилот — гневно продължи Черити. — И освен това…

— Тихо!

Скудър го каза не много високо, но така остро, че Черити млъкна по средата на думата и го погледна уплашено.

— Какво има? — попита тя.

Скудър припряно махна с ръка, опря ухо о земята и се заслуша. Естествено, тя не бе чула нищо, но това не я изненадваше особено — Скудър вече достатъчно често беше доказвал, че има много по-остри сетива от нея.

— Какво става? — още веднъж попита тя.

— Някой идва — промърмори Скудър.