Волфганг Холбайн: Кралицата на бунтовниците

Той стана и посочи на юг, откъдето бяха дошли. Черити също се обърна и макар че все така не виждаше нищо друго освен кафявите пясъчни дюни, сега тя също чу: шумове, които още не можеше да идентифицира, но които приближаваха.

— Ще имаме гости — изсумтя Барт, изправи се и грабна пушката си.

— Точно така. — Без видимо да бърза, Скудър свали автоматичния пистолет от гърба си, свали предпазителя и направи бърз повелителен жест към Нет и Абн Ел Гърк. — Вие оставате тук — каза той. — Ще проверим какво става.

Без да дочака отговор, той се запъти към мотоциклета си, запали машината и потегли, а само секунда по-късно Барт се метна на втория „Харли“ и се отдалечи в противоположна посока. Не беше необходимо да се пилее много време в обяснения — една от главните причини, поради които те изобщо бяха успели да оцелеят през последните десет дни, беше обстоятелството, че много бързо се бяха научили да действат като съвършен екип.

Черити също знаеше какво точно трябва да прави. С бързи малки крачки тя се изкатери на най-близката дюна, хвърли се в пясъка и вдигна далекогледа. След няколко секунди видя ездачите.

Бяха трима — големи, черно-кафяви лъскави фигури на бръмбари, които се издигаха от светложълтия пясък. Движенията им изглеждаха тромави, но Черити много добре знаеше, че само чудовищните им размери бяха причината да изглеждат така трудноподвижни — когато се налагаше, гигантските бръмбари бягаха значително по-бързо от кон, а бяха доста по-бързи и от танк.

И беше почти също толкова трудно да бъдат спрени.

Черити свали пушката от рамото си, включи визиращата оптика и взе на прицел гигантските насекоми. Огромните силуети на мравки изведнъж се превърнаха в гигантски чудовища, на вратовете на които седяха мършави четириръки създания, които не бяха кой знае колко по-симпатични от ездитните си животни. Този, когото Черити взе на прицел, размахваше с три ръце малки лъчеви пистолети, докато четвъртата му ръка държеше юздите на ездача.

Нещо изпука в дясното й ухо.

— Скъпа?

С брадата си Черити включи миниатюрния микрофон, който висеше пред устните й.

— Виждам ги. Те… като че ли преследват някого.

— Една жена — потвърди Скудър. — Тя е между хълмовете.

Черити обърна пушката. В оптическия мерник нажежените от слънцето дюни се преливаха във всички възможни нюанси на жълто и кафяво, но от жената, за която говореше Скудър, нямаше и помен. В това, обаче, нямаше нищо чудно — дори високите близо десет метра бръмбари-чудовища се появяваха само от време на време на върха на някой хълм и отново изчезваха като далечни кораби в бурно море.

— Ще ги пипнем ли?

— Разбира се — увери я Скудър. — Ти ездачите, а аз — жената.

— Идиот — изсумтя Черити.

Скудър се засмя, но тя можа да чуе как дишането му се ускори, когато продължи пътя си. За момент съжали, че не разполага с втори радиопредавател, така че да може да говори и с Барт. Но на шарка можеше да се разчита — той знаеше какво да прави.

Още миг Черити продължи да наблюдава приближаващите хитинови колоси, после се спусна отново надолу по склона, а после с всички сили хукна полуизправена към своя „Харли“. Гърк я погледна въпросително.

— Ездачи — каза Черити. — Трима, може би повече. Върви на хълма и си отваряй очите. А ако нещо се случи, вземи Нет и я отведи на безопасно място.

Младата вастенландка се опита да протестира, но Черити не й обърна внимание, а решително запали мотора и подаде газ.

Премина в слалом между еднаквите дюни, като се ориентираше единствено по компаса и само се молеше ездачите да не променят неочаквано курса си. Защо Скудър не се обаждаше?

Изглежда, той беше прочел мислите й по някакъв начин, защото в същия миг гласът му отново отекна в ушите й.

— Сега са точно пред мен. Жената носи дете в ръцете си.

Дете? Неизвестно защо тази мисъл разтревожи Черити. Какво, по дяволите, правеше жена с дете в тази пустиня, на петдесет мили от най-близкото селище? И защо ездачите я преследваха, вместо просто да пуснат след нея един търтей и да изчакат роботът убиец да донесе трупа й?

— Приближават — каза Скудър. Гласът му звучеше тревожно. — Ще ги пипнем. Заеми се с водача.

— Окей — потвърди Черити. Тя чукна леко спирачката, огледа една малко по-полегата дюна и още веднъж подаде газ. Моторът на Харлито изрева. Мотоциклетът се стрелна като лакирано в червено и бяло чудовище нагоре по най-близкия склон, завъртя се наполовина около оста си и се спря сред огромен облак разпилян пясък, фин като пепел. Черити вдигна пушката и визира първия ездач.