Волфганг Холбайн - В руините на Париж

Повтори отново широкото си движение с ръка по посока на трансмитера.

— Че това нещо е използвано, с положителност не е останало незабелязано. Сигурен съм, че след няколко минути тук ще гъмжи от неканени гости. — Погледна въпросително Черити и разкриви лице в гримаса: — Да не искаш да им предложиш кафе? Или ще се постараем да изчезнем оттук?

Черити се разсмя, без да иска. Гърк несъмнено знаеше доста добре, че тя го беше прозряла, но продължаваше да се опитва да се прави на клоун, което даже някак си все пак му се удаваше. Числеше се към оня тип хора (хора?), за които можеше да си сигурен, че са интелигентни и опасни, но не можеш никога да ги вземеш напълно насериозно. „Може би, помисли си тя, причината е в това, че той не беше човек.“

Черити погледна за последен път към трансмитера и после пристъпи към Скудър. Но се поколеба веднага да го заговори и още веднъж огледа зейналия в кратери чужд пейзаж, който и нея беше изненадал и объркал, както Скудър и Нет. Но за разлика от тях двамата тя знаеше къде се намират.

Погледа само няколко секунди, после отстъпи рязко назад и се обърна.

Движението като че ли изтръгна и Нет от плена на ужасната гледка навън, защото младото момиче премигна внезапно, сякаш се събужда от дълбок сън без сънища, и погледна объркано към Черити. Няколко мига по-късно и Скудър се извърна към тях.

Лицето му беше бледо и на зловещата светлина на зеленото небе изглеждаше като лице на мъртвец.

— Боже мой — прошепна той. — Ние… ние не сме си у дома, Черити. Това не е вече Земята!

Черити прехапа устни. Много й се искаше Скудър да е прав. Предпочиташе да е на някаква чужда планета на другия край на Галактиката, отколкото на това място, което се беше променило по такъв ужасен начин. Но това беше Земята. И нямаше никакъв смисъл да продължава да се самозалъгва.

— Не, Скудър — произнесе тя тъжно, — у дома сме си.

Индианецът я погледна недоверчиво.

— Но това е…

— Ние все още сме на Земята — каза Черити почти нежно, но настойчиво. — Била съм вече тук. Познавам този град, Скудър. Виждаш ли кулата там? — вдигна ръка и посочи филигранната плетеница на обляната в почти течна, зеленикава светлина Айфелова кула, която се извисяваше над развълнуваното море от руини на града. — Даже веднъж съм била и там горе.

Скудър я погледна недоверчиво и Черити кимна с горчива усмивка, преди да продължи:

— Тогава това беше един от най-големите и красиви градове на Земята, Скудър. Милиони хора живееха тук. Човек можеше да се качи до върха на кулата и при ясно време да види чак морето.

— Но това е изключено — възпротиви се Скудър. С движение, което изглеждаше почти отчаяно, той посочи небето и фалшивото яркозелено слънце. — Това не е Земята!

Черити въздъхна:

— Не знам какво е станало с небето — каза тя — или пък със слънцето. Но това тук е Париж, Скудър. Във всеки случай беше някога.

— Продължавайте да си говорите на спокойствие — намеси се Гърк. — Няма абсолютно никаква причина да бързаме, нали така? Напротив, сигурен съм, че ако продължим да си бъбрим така, ще пристигне някой любезен представител на градската управа и ще ни покани да разгледаме забележителностите на града.

Скудър погледна Гърк, без да разбере нищо, но Черити знаеше, че джуджето беше право. Всеки миг, който прекарваха отсега нататък в това помещение, можеше да бъде една секунда в повече. И без това беше истинско чудо, че досега никой още не се беше появил, за да види кой беше ползвал трансмитера.

Но дори и чудесата не траят вечно. А това, което те преживяваха в момента, свърши точно в този миг.

Всичко стана прекалено бързо, за да може по-късно Черити да определи кое се беше случило по-напред: чу се дълбоко, зловещо бръмчене, което се засили до болезнено вибриране, обхвана всяка клетка на тялото й и я накара да трепти, а така масивно изглеждащата странична стена на помещението се раздели на две по протежението на отвесен процеп, който секунди по-късно се превърна във врата, зад която се откри прашен коридор, с безброй ярко осветени врати. Точно под тази врата беше застанала сивокоса старица в пъстрото церемониално облекло, каквото бяха носили Анжела и останалите свещенослужителки на Шаит, а зад нея се извисяваха двуметровите фигури на две мравки.

И в същия момент вълнуващото се черно вещество във вътрешността на трансмитера се оформи в тяло и оттам излезе мегавоинът!

Беше както винаги и както винаги Жан се питаше дали резултатът си струва усилията. И както винаги стигна до извода, че изобщо не си заслужаваше. Наистина, бяха му достатъчни само петнайсетина минути, за да стигне дотук през лабиринта от тунели, но преди това му трябваха почти два часа, за да надхитри стражата и да тика почти миля мотора си през тунела, преди да се реши да запали двигателя.