Ъруин Шоу - Париж, Париж

Идеята за формата на тази книга принадлежи на покойния Тони Годуин. В процеса на създаването й бе решено писателят и художникът да работят напълно самостоятелно, без да обменят и обсъждат идеи. Мистър Сърл не прочете текста, докато не предаде рисунките, а аз не обелих дума за неговото участие, докато те не пристигнаха в Ню Йорк по пощата от дома му във Франция. Резултатът е едно двойно представяне на Париж, но в никакъв случай не илюстриране на текста.

Настоящата книга не е автобиографична, макар че, както ще се убедите, малки късчета автобиографичен материал неизбежно са успели да проникнат в нея. Целта й не е да разясни парижаните, нито на самите тях, нито на който и да било друг… освен, може би, на мен самия.

Като че ли тя най-сетне ми помогна да разбера защо прекарах най-хубавия четвърт век от живота си в страна, която не е моя.

Както всички „афери“ и моята с Париж премина през много етапи.

Започна в Бруклин, когато бях на 11. Тогава реших, че или ще стана писател или ще загина, опитвайки се да стана такъв. Подобно влечение трябва да са изпитвали и други бъдещи творци в цяла Америка, може би в по-ранна възраст, но при всички случаи преди двайсетте си години.

Може би е започнало с четенето на тримата Дюма, или Теофил Готие, или Балзак, или нещо от Фицджералд, или с гледането на филм за военни пилоти от Първата световна война, или просто със смътното усещане за нещо в общото настроение на времето, което те кара да чувстваш, че нито един човек на изкуството не би могъл да се счита напълно готов за труда на своя живот, без да е ял кроасан на закуска в столицата на Франция.

Колкото по-голям ставах, толкова повече се изостряше апетитът ми към този непознат град от разказите на завърнали се посетители. Един млад преподавател от колежа, в който учех, ми разказа как си купил „Одисей“ в една парижка книжарница и лежал 28 часа на леглото си в евтин хотел близо до Сен-Жермен-де-Пре, без да спи, яде и пие, четейки книгата, докато не стигнал до последното гръмовно „Да“.

Преподавателят беше ирландец, а „Одисей“ все още беше забранена в пуританска Америка. Комбинацията сякаш свидетелстваше за нещо магическо и всеобхватно в този град. По-късно един руски художник, мой приятел, емигрирал в Америка след кратък престой в Париж, ми разказваше как плащал за храна, хотели и понякога жени, с платната си. Един театрален режисьор, който постави няколко от пиесите ми, беше завършил Сорбоната и непрекъснато ме заливаше с разкази за всяка постановка, която бе гледал в Париж, за всеки концерт, на който бе ходил, за всяка галерия, която бе посетил. А. Дж. Либлинг, на когото Харълд Рос от „Ню Йоркър“ лепна прякора „Любителят на жаби“ и който беше невероятен чревоугодник, караше устата ми да се пълни със слюнка само при изброяването на ястията, с които се бе гощавал в най-различни затънтени парижки бистра.

Това беше преди войната, когато всички бяха млади и когато ми се струваше, че тези хора говорят френски и са прекарали най-хубавите дни от живота си в Париж, а сега ме подтикваха да отида и да видя сам. Всяка нова година си обещавах, че тази пролет ще отида, това лято ще отида…

А когато най-сетне се установих да живея в Париж, бях доста над 30 и взех това решение по чиста случайност. Бях ходил там през Втората световна война, за кратко, но през войната не е същото, макар все пак да успях да поседна на маса върху терасата на Дом и да посетя малкия бар на гърба на Риц, с каска на главата и карабина през рамо.

Всичко стана през лятото на 1951-а, когато прекосих океана на борда на „Liberte“ със съпругата и едногодишния си син и наех къща на нос Антиб за два месеца. Бяхме се снабдили с обратни билети за Ню Йорк с дата 30 септември и имахме сериозното намерение да ги използваме. Но точно когато си стягахме багажа, за да напуснем Лазурния бряг и да осъществим замислената по-рано кратка обиколка на Франция, която трябваше да завърши в Шербург с качването ни на кораба, случайно се запознах с една американска двойка, която бе живяла в Париж няколко години и сега се връщаше в Щатите по работа за два-три месеца. Те предложиха да се настаним в апартамента им на Рю дьо Бокадор, близо до Авеню Джордж Пети, докато се върнат и това отново събуди в мен и пусна в обращение всички едновремешни бруклински литературни сокове.

Трябваше само да си плащаме наема — 75 долара на месец, което по онова време беше напълно в рамките на възможностите ми, а те щяха да ни предупредят за завръщането си достатъчно рано, за да се изнесем без притеснения. Съгласих се без дори да съм видял мястото и предупредих Френските линии, че отменяме резервациите си за отплаването на 30 септември, но не се отказваме от билетите.