Ъруин Шоу - Париж, Париж

Но един ден племенникът, може би в желанието си да докаже, че галантността все още не е отживелица във Франция, направи такъв деликатен жест във връзка с едно наше незабравимо, механизирано спускане, че си го спомням и до ден днешен. Съпругата ми и аз дръзко се качихме в асансьора на третия етаж и потеглихме надолу.

Племенникът ни чакаше на партера, посинял от яд и когато излязохме от кабинката, започна обичайната си тирада.

— Господине — прекъснах го аз, — бихте ли бил така любезен да забележите в какво състояние е кракът на съпругата ми.

Жена ми си беше счупила крака на ски и имаше гипс над коляното.

Племенникът млъкна насред изречението и бавно погледна надолу.

— А, пардон, мадам — измънка той и свали шапка… на гипса.

На другата седмица ми съобщи, че трябва да вдигне наема. Когато казах, че имам възражения, той заяви, че ще се обърне към адвокат.

Отвърнах на удара като казах, че аз също ще бъда представен от адвокат. Той кимна с разбиране и явно оцени избора ми на оръжие.

— Ако адвокатите ни достигнат до приемливо решение, ще ви помоля да ми направите честта да се подпишете на една ваша книга, която си купих — каза той.

Адвокатите ни не стигнаха до приемливо решение, аз не подписах книгата и с жена ми се преместихме да живеем на друго място, в сграда без асансьор.

В никакъв случай не може да се каже, че останах с някакви лоши чувства към племенника и двете му лели в черни одежди. Прекарах като техен наемател много по-добре отколкото бях очаквал и не мога да разбера кога точно преля чашата — вечерта, когато отпразнувахме бурно аплодираната премиера на една моя пиеса, поставена от група млади, пламенни френски актьори или когато приютих сватбеното тържество на Арт Бъкуалд и годеницата му и всеки, който можеше да се набута в апартамента, се набута.

По-късно живях на много места в Париж, на Ил Сен-Луи, в Нюли, в шестнайсети сектор, на Левия бряг, в Отьой. Някои от местата бяха зашеметяващо луксозни, други — не чак толкова, но времето от първите години не се повтори никога, а предполагам, че не беше и възможно. В крайна сметка, въпреки всичко, повече от две десетилетия се изтърколиха, пълни по-скоро с радост, отколкото с мъка. Ако бях парижанин, отговорен за правителството си и ужасен от повечето неща, които стават в града ми, предполагам, че съотношението щеше да е точно обратното. Но аз никога не станах парижанин. Останах си американец на дълга визита, който просто се разхожда по улиците с леко сърце, вечеря в някои от големите ресторанти и в някои от не дотам големите, слуша клюки и безгрижно се смесва с местните жители, работи с хора от театъра, издатели и хора от киното, в повечето случаи в атмосфера на разбиране и взаимно възхищение. Странно, но през цялото това време, когато всяка втора стена в Париж бе украсена с надписа „Американци, вървете си в Америка!“, никога не ми дойде наум, че това се отнася и за мен.

За първи път видях Париж в деня на освобождението му — 25 август 1944 г.

Бях в журналистическата част на Сигнален корпус към Дванайсети полк на Четвърта дивизия. Частта се състоеше, освен от мен, от двама фотографи и един шофьор — всички до един редници. Джипът ни беше претъпкан с цветя, подарени от жителите на малките градчета по пътя ни към Париж. Имахме и нещо като малък запас от домати, ябълки и бутилки вино, подхвърлени ни от тълпите, сред които бавно се промъквахме и които рушаха барикади по пътя ни. Когато спряхме на площадчето пред Нотр Дам, едно момче от камиона пред нас вдигна глава към купола йй и учудено каза:

— А само преди месец бях в Бенсонхърст.

Германските военнопленници се движеха на групи, заобиколени от ухилени френски войници, но като се изключат сочните псувни, подхвърляни от време на време от по-оживените членове на тълпата, наводнила всяко кътче на Париж и „Марсилезата“, която трябваше да слушат по 15 пъти на час, нищо не ги обезпокояваше. Сред тях имаше и много офицери от Парижкия гарнизон с красиви униформи, които стъпваха бавно и се опитваха да се държат достойно. Това беше трудна задача.

Много по-лесно е да изглеждаш горд, когато те пленяват войници в присъствието на други войници, отколкото когато това става в центъра на град, пълен с екзалтирани, току-що освободени граждани, повечето от тях жени, които са те мразели в продължение на 4 години и които прекарват половината от времето си в целувки с враговете ти, а другата половина — в опити да проникнат през кордона и да цапардосат най-високия по ранг офицер от колоната ти.