Ъруин Шоу: Просяк, крадец

Обикновено един роман не се нуждае от предговор, но поради телевизионната адаптация на „Богат, беден“ (част I и част II) бих искал читателите на „Просяк, крадец“ да знаят, че тази книга е продължение на литературната творба „Богат, беден“, а не на телевизионната серия, и всякакви сходства с телевизионната част II се дължат на случайни съвпадения.

Надявам се, че тази бележка ще помогне на читателя, който е гледал едната или и двете телевизионни поредици, да си изясни нещата.

1968

Моника казва, че нищо не струвам. Казва го полусериозно. За нея обаче едва ли може да се твърди такова нещо. Това, че съм влюбен в нея, вероятно ме лишава от способността да преценявам обективно. Повече по този въпрос друг път.

Веднъж тя ме попита какво пише в този бележник. Обясних й как Полковника все повтаря, че ние тук в НАТО сме на бойната линия на цивилизацията. И че за бъдещите поколения е важно да знаят какво означава да си на бойната линия на цивилизацията в Брюксел през втората половина на двайсетия век. Може би някой облъчен; потънал в пепелява прах учен ще вземе да рови в развалините на града и ще попадне на този бележник, овъглен по краищата, станал на кора от ръждивите петна от моята кръв, и ще бъде благодарен на Уилям Абът — младши, за това, че е бил толкова предвидлив да нахвърля наблюденията си върху живота на обикновения американски войник, защитавал цивилизацията на прага на Европа. Ще може да научи и колко са стрували стридите, колко големи са били гърдите на възлюблената му, какви са били простите войнишки удоволствия, като например сексът и краденето на бензин от армията, и други такива неща.

Моника ме попита защо винаги се държа толкова лекомислено. Че как иначе да се държа, отговорих аз.

В нищо ли не вярваш, попита тя.

Вярвам, че срещу ръжен не се рита. Ако на улицата има парад, заемам си мястото, влизам в крак и махам с ръка на хората — и на приятели, и на врагове.

Продължавай тогава да съчинителстваш, каза тя. И напиши, че не си истински представител на своето поколение.

Съчинителствам е може би точната дума за това, което правя. Аз произхождам от семейство на литератори. И майка ми, и баща ми са — или бяха — писатели. В известен смисъл. Баща ми се занимаваше с реклама, а това занимание не се цени особено високо в академичните аудитории и издателските кабинети. Независимо обаче от успехите и провалите, които могат да му се припишат, всички те са постигнати чрез пишеща машина. Сега той живее в Чикаго и често ми пише, особено когато е пиян. Аз редовно му отговарям. Големи приятели сме, когато ни делят четири хиляди мили.

Майка ми пишеше критически статии за разни гадни списанийца. Връзката ми с нея е сведена до минимум. Сега работи в киното. Израснах с музиката на пишещи машини и ми се струва естествено да излагам мислите си такива, каквито са, на хартия. Развлеченията в Брюксел са малко, но тук е по-добре, отколкото във Виетнам, твърди Полковника.

Играя тенис с Полковника и му правя комплименти за слабия бекхенд, нали това е един от начините да се издигнеш в армията.

Ако руснаците нападнат първи, но не улучат НАТО, макар че според Полковника ще го улучат, аз ще продължа да съчинителствам. Така ще си запълвам времето, когато в гаража, където ми викат Камионджията, работата понамалее.

Чудно какво ли прави тази вечер колегата, който е шеф на гаража в щабквартирата на Варшавския договор, докато аз пиша тия редове.

Александър Хъбъл беше журналист. Или поне работеше за списание „Тайм“ в Париж. Тази седмица обаче се предполагаше, че не работи, защото беше на почивка с жена си. Докато жена му си почиваше следобед в хотела, построен на носа, Александър Хъбъл крачеше към полицейския участък в Антиб. От три дни си блъскаше главата над едно име, което бе прочел в „Нисматен“ — Джордах. Някакъв американец на име Джордах беше убит в пристанището на Антиб пет дни след сватбата си. Убиецът или убийците се търсеха. Засега мотивите на престъплението не бяха известни. Жертвата, собственик на яхта „Клотилд“, закотвена в пристанището на Антиб, беше пребит до смърт на палубата на собствената си яхта.

Хъбъл се гордееше с журналистическата си памет и се ядоса, че едно име, което би трябвало да свърже с определена личност или събитие, блуждаеше някъде в периферията на съзнанието му. Когато още работеше в Ню Йорк, в един брой на списание „Лайф“ бяха поместени снимките на десет млади многообещаващи политици от цяла Америка и една от снимките беше на някой си Джордах, не можеше да си спомни малкото му име, кмет на едно градче на стотина мили от Ню Йорк — казваше се Уитби. Сега вече си спомни още нещо. След статията в колежа в Уитби бе станал скандал — стачкуващи студенти организирали демонстрация пред дома на кмета, а съпругата на кмета се появила на вратата пияна и гола. Някой я снимал и снимката обиколи редакцията.