Ъруин Шоу - Просяк, крадец

— Мисис Джордах? — попита той.

— Да? — обади се тя с равен и безжизнен глас. И вяло го погледна.

— Аз съм от списание „Тайм“. — Той беше почтен човек и нямаше намерение да се представя за приятел на съпруга й или на убития, или за американски турист, който е чул за сполетялото я нещастие и желае да изкаже най-искрено съчувствие. Тези номера ги прилагат младоците, които искат на всяка цена да видят името си под някоя дописка. — Изпратен съм да напиша материал за вашия зет. — Невинна лъжа, която не влизаше в противоречие с неговите морални принципи. Ако хората си мислят, че изпълняваш служебно поръчение, те обикновено се чувстват задължени да окажат съдействие.

Но жената продължаваше да мълчи и да го гледа с помръкнали очи.

— Шефът на полицията каза, че вие бихте могли да ми съобщите някои основни данни. — Основни данни. Този израз звучеше невинно и предполагаше, че информацията няма да бъде публикувана, но съвестният журналист би я използвал, за да избегне евентуални грешки при писането на материала.

— Разговаряли ли сте със съпруга ми? — попита Джийн.

— Още не съм се запознал с него.

— Още не сте се запознали с него — повтори Джийн. — Ако можеше и аз да не бях се запознавала… Сигурна съм, че и той си мисли същото.

Хъбъл се стресна както от думите на жената, така и от решителността, с която бяха изречени.

— Каза ли ви полицаят защо мога да ви дам информация? — попита тя този път рязко и грубо.

— Не — излъга Хъбъл.

— Попитайте съпруга ми — каза Джийн и внезапно стана, — попитайте цялото проклето семейство. И ме оставете на мира.

— Само един въпрос, ако може, мисис Джордах — започна Хъбъл със свито гърло. — Готова ли сте да отправите обвинения за извършено престъпление срещу лицето, което ви е нападнало?

— Какво значение има това? — вяло попита тя. Пак се отпусна тежко на пейката и се загледа в детето си, което тичаше след плажната топка в слънчевия ден. — Вървете си. Вървете си. Моля ви.

Хъбъл слезе от таксито и тръгна покрай пристанището. Това място не е подходящо да умре човек, каза си той, крачейки към будката на пристанищния пазач, за да разбере къде е закотвена яхтата „Клотилд“. Пазачът, възрастен човек с обветрено лице, седеше пред будката си и пушеше лула, наклонил стола си към стената, за да се наслаждава колкото се може повече на следобедното слънце.

Той посочи с лулата си входа на пристанището, към който бавно се насочваше една бяла яхта.

— Ето я. След малко ще бъде тук — каза възрастният човек. — Намалиха оборотите. Вие американец ли сте?

— Да.

— Срам и позор е това, дето се случи.

— Ужасно е — отвърна Хъбъл.

— Отидоха да хвърлят праха му в морето — продължи възрастният човек. — За един моряк морето не е лошо място за почивка. Аз лично не бих имал нищо против. — Дори в разгара на сезона пазачът имаше достатъчно време за приказки.

Хъбъл му благодари, повървя още малко и седна на една обърната плоскодънна лодка на кея, към който се приближаваше Клотилд. Видя на кърмата двете фигури в черно и зад тях американския флаг, който вятърът развяваше. Видя един нисък набит мъж, който се оправяше с котвата, и високо русо момче, което въртеше кормилото в кабината на лоцмана; яхтата се движеше с кърмата напред, двигателят бе изключен. Русото момче изскочи и тичешком хвърли въже на един моряк на кея, а в това време мъжът изтича на кърмата и скочи леко на кея, където момчето хвърли второ въже. Когато и двете въжета бяха здраво вързани, мъжът с един скок се прехвърли на палубата и двамата с момчето пуснаха трапа ловко и сръчно, без да разменят нито дума. Двете фигури в черно, чието присъствие на кърмата беше излишно, се отстраниха, за да не пречат.

Хъбъл стана от обърнатата лодка, чувствайки се тромав и тежък след тази демонстрация на моряшка ловкост, и тръгна по трапа. Момчето мрачно го изгледа.

— Търся мистър Джордах — поясни Хъбъл.

— Аз се казвам Джордах — отговори момчето с плътен юношески глас.

— Мисля, че търся онзи господин там — посочи Хъбъл към Рудолф.

— Да? — каза Рудолф, който дойде на трапа.

— Мистър Рудолф Джордах?

— Да — последва кратък отговор.

— Аз съм от списание „Тайм“… — Хъбъл видя как лицето на мъжа застина. — Много съжалявам за това, което ви сполетя…

— Да? — прекъсна го той нетърпеливо и въпросително.

— Не бих искал да ви досаждам в такъв момент. — Хъбъл се чувстваше глупаво, сякаш говореше от разстояние, изправен пред невидима стена от враждебност, издигната първо от момчето, а сега и от мъжа. — Но все пак мога ли да ви задам няколко въпроса за…