Ъруин Шоу - Париж, Париж

Джеймс Джойс се намъква в книжарница „Шекспир“ на площад „Одеон“ и изпросва от собственицата Силвия Бийч пореден заем, който никога няма да бъде върнат, за да може да довърши своя „Одисей“, после отива да обядва в любимия си ресторант, който е един от малкото в квартала, където се предлага предпочитаното от него швейцарско бяло вино…

В близкия гимнастически салон Хемингуей се боксира с Морли Калахан и ту го побеждава, ту него побеждават — в зависимост от това кой е разказвачът, — после ходи на гости на Фицджералд и Зелда и си води записки, с които след смъртта и на тримата ще се правят какви ли не мрачни спекулации…

Булевардите са задръстени от мотоциклетисти, които натискат свирките си в такта на „Algerie Francaise“…

От изток се носи боботенето на де Гол, подобно на тътена на Зевс Гръмовержеца, който прави телевизионно обръщение към нацията:

„Франция, Франция…“

Отварям очи, отново виждам навалицата на площад „Алма“ и пак дочувам разговорите на съседните маси…

Опитвам се да мисля за Париж в неговата цялост, за смайващата комбинация от слава и задкулисни интриги, от доблест и измами, от толерантност и шовинизъм, за водовъртежа от изкуство и търговия, удоволствие и отчаяние, за яростното републиканство и носталгията по крале и императори — изобщо за всичко онова, което Виктор Юго навремето бе приветствал с знаменитите думи: „Да си бил Лютес и после да си станал Париж — нима може да има по-величествен символ от това!

Да бъдеш кал, превърнала се в дух.“ Леко се усмихвам на патетичните слова, но дълбоко в себе си признавам, че никой не го е казал по-добре от него.

Плащам сметката и ставам да си ходя. Хамалите и момчетата от Американския студентски център сигурно вече са свършили и апартаментът трябва да е празен. Смятам да отида и да се сбогувам на английски със собственика на кафето на ъгъла. Багажът ми е опакован.

Докато се връщам по моста над зимната Сена си викам, че ще го грабна, ще оставя ключовете на хазайката и ще си тръгна.

© 1977 Ъруин Шоу

Irwin Shaw

Paris! Paris!, 1977

Източник: Неизвестен

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9702]

Последна редакция: 2008-12-08 10:00:00

В пролетта на моята луда младост аз приличах на лястовичка, която лети насам-натам…

„Животът в розово“.

Проститутката на ъгъла е тъжна, нейният акордеонист замина войник.

Рицар, безстрашен и безупречен.

Сърцето ми плачеше като изливащ се дъжд над града…

Извинете, какво казахте?

Казах, господине, „Шато Лафит“, 1929