Ъруин Шоу - Париж, Париж

Сигурен съм, че сенаторът Маккарти би се заел с огромен ентусиазъм да разследва събитията от месец май 1968 г., когато студентите се вдигнаха на бунт и обърнаха Латинския квартал в бойно поле, после завзеха Сорбоната и призоваха колегите си да се присъединят към тях, даже накараха миличкия Жан-Луи Баро — този деликатен и изключително даровит френски театрал — да се изправи пред тълпата, нахлула в държавния театър „Одеон“ и да почне да ги уверява, че е на тяхна страна. След което вандалите опустошили сградата и унищожили безценни костюми и декори, а като капак на всичко Малро едва изчакал стихването на бъркотията и взел че уволнил мосю Баро.

По онова време навсякъде гъмжеше от революционни лозунги, обявяваха се стачки и се рисуваха неприлични карикатури, които по-късно се превърнаха в обект на колекционерство. Най-различни маоисти, троцкисти, сталинисти, анархисти и всякакви отцепници от новата и старата левица спореха и се заяждаха помежду си по двайсет и четири часа на ден, напълно забравили за своите първоначални сравнително основателни искания, станали причина за целия конфликт. Стигна се до кръвопролития и семейни разлъки, хвърчаха павета и гранати със сълзотворен газ, издигаха се барикади, атакувани и превземани според най-добрите традиции на Париж. Полицай удари с палката си красива баронеса, добре известна сред собствениците на ложи в Лоншам и Дювил.

В Режин — най-модния нощен клуб в Париж — хвърлиха граната със сълзотворен газ и на няколко от постоянните посетители, които положително не бяха чели Маркс, им се наложи да постъпят в болница.

Колата на една английска репортерка, проявила се като ревностна защитница на студентските искания, бе обърната и подпалена именно от нейните братя и сестри по идеи. Комунистическата партия сипеше заплахи, ала не прибягваше до практически действия (разправяха, че било поради страх от американска интервенция). Менд-Франс, който навремето беше член на кабинета на де Гол и по-късно даже стана министър-председател, сега маршируваше начело на демонстрации, с което постави край на своята политическа кариера.

Лично на мен цялата работа ми приличаше на макабрен фарс, лишен от всякакъв смисъл. Но на други мои сънародници, които вероятно биха приели с ужас мисълта, че площад „Вашингтон“ и Гринидж Вилидж могат да бъдат превърнати в развалини от студентите на Нюйоркския университет, френските размирици им се струваха като благороден поход срещу злото, макар до днес никой все още да не може да обясни каква е била окончателната му цел.

В крайна сметка, след утихването на безредиците и оттеглянето на полицията, студентите получиха съмнителното удовлетворение да видят оставката на де Гол, чието място бе заето от Помпиду, само дето и той не се оказа човек, който би могъл да стопли студентските сърца.

Отдавна попрехвърлил младежките години, добре облечен и нахранен, седя в кафето настрана от събитията, спомням си всички величави мигове, на които съм бил свидетел или в които съм участвал, само за да ги видя как се израждат в абсурдна сеч, и се питам какво ли би станало и как ли бих постъпил в тези бурни дни, ако бях двайсетина годишен младеж, все още непримирил се с неправдите на околния свят.

Сещам се и за Менд-Франс. Той ми е приятел. Неособено близък, ама все пак приятел. Идвал ми е на гости. Канил ме е на обяд. Възхищавам му се. За мен той е принципен, решителен и интелигентен човек. Убеден съм, че ако де Гол се беше вслушал в съвета му да изтегли от обращение всички франкове, отпечатани през военните години по внушение на германците, френската икономика не би преживяла съсипителните следвоенни лутания през четирийсетте и петдесетте години, уместно характеризирани от мой познат френски бизнесмен, който веднъж докато си пиехме аперитива въздъхна и рече: „Още един ден, през който не съм извършил нищо честно и почтено.“ Прав беше.

Такава е цената на оцеляването.

Мендес не бе човек, който търси лесни пътища. В държава като Франция, където пиенето на вино и изобщо консумацията на алкохол се смята едва ли не за свещенодействие, стоящо в основата на националната икономика, той смело подхвана кампания за трезвеност, хвалейки качествата на млякото — неговото единствено питие. А когато някой трябваше да се заеме с неблагодарната задача за събиране на останките след падането на Диен Биен Фу, пак той — в качеството си на премиер — подписа споразумението за изтегляне на френските войски от Индокитай.