Ъруин Шоу: Париж, Париж

— Боя се, сър, че от законова гледна точка, вие все едно не сте пребивавали в страната — казва турчинът.

За първи път ми се случва да чуя, че нямам право на съществуване.

— Не можете ли да помолите хазайката си за писмена декларация, че наистина сте бил наемател на жилището? — продължава турчинът.

Пак поклащам глава. Вярно, хазайката склони да закупи непознатите й кухненски пособия и е твърде доволна да ме види, че се изнасям, особено след оня инцидент със строшеното стъкло в тръбите, ала не смятам радостта й да отиде чак дотам, че да ми направи подобна услуга.

Турчинът въздъхва. Преди няколко дни, когато дойде да уговаряме работата, той беше доста жизнерадостен и дори прояви интерес към книгите ми и пийна едно уиски, ала сега, откакто се сблъска с дивотиите на френската бюрокрация, видях как очите му са пълни с някаква отоманска печал и очевидно го измъчват мисли за неизбежното поражение на исляма от неверниците християни.

— Плюс това — добавя той, забелязал нетърпението в собствения ми поглед и отчаяно търсещ лъч светлина в мрака, — в Константинопол ще е още по-зле.

За мен това изобщо не е утеха. Говоря с плешивия турчин, но пред очите ми се разстилат видения на скъпи спомени, любими книги и картини от приятели, които вече се излагат в музеи или стоят потънали в забрава и събират праха в някой склад, без да бъдат потребни никому.

— Поне някакви местни такси платили ли сте? — пита той, загубил всякаква надежда и от тона на гласа му разбирам, че ме смята за прекалено интелигентен, за да мисля за подобни неща.

— Ах, да — мънкам.

Знам, че сред купищата все още неопаковани хартии трябва да има известие от общината на Париж за някаква гигантска сума, засега неплатена от мене. Търся и накрая намирам жълтеникавото листче, на което с нахален език се искат две хиляди франка, без никакви обяснения каква е тази такса и как точно е изчислена.

Над Босфора изгрява слънце и турчинът протяга ръка към листчето.

— Великолепно — вика той.

Щом ти искат данъци и такси, значи съществуваш. Френските митничари ще бъдат доволни.

Пристига и някакъв приятел, за да си получи дузината старинни винени чаши, които съм му обещал като прощален подарък. По принцип в такива чаши се сервират само отлежали вина: Chateau Haut-Brion №29, Richebourg №47, Cheval Blanc №19. Всичко друго би обидило художника, който ги е сътворил. Досега чашите са използвани само веднъж.

Готвачът винаги отказваше да ги докосва и все викаше:

— Такива неща се трошат и от поглед. Толкова са скъпи, че не искам да се чувствам отговорен за тях.

Приятелят ми успява да ги опакова внимателно, без да счупи нито една.

На лицето му има особено изражение, каквото не съм виждал никога преди, а го познавам от двайсет години като приятен и деликатен човек. Опитвам се да прогоня натрапващата се в съзнанието ми дума. Тя е алчност. Дори и сред най-достойните, викам си тъжно, дълбоко някъде в душите им непременно се таят лешояди.

— Мъчно ми е, че си отиваш — казва той и е искрен. — Но знам, че ще се върнеш пак.

Идват и момчетата от Американския студентски център да вземат полагащия им се дял от обзавеждането на апартамента. Едното от тях е слабичък и красив сериозен индиец с дълга лъскавочерна коса. Докато говори с характерния за индийците акцент и внимателно подбира английските думи, аз се мъча да си спомня на кого ми прилича. На Питър Селърс, естествено. Интересно дали заради езиците на Селърс тези половин милиард жители на Индия винаги ще карат англоговорящите любители на кината или телевизионни зрители вечно да се сещат за него?

Момчето свенливо отговаря на въпросите ми. Завършил е бомбайския университет със специалност икономика и селско стопанство. Да, така е. Индия изпитва ужасна нужда тъкмо от икономисти и експерти по земеделие, а той е седнал да се рови сред разни тенджери и тигани в кухнята на някакво забутано жилище в Париж.

Обяснява ми, че е на двайсет и шест години и няма пукнат грош. Подал молба в Университета на Уисконсин да му отпуснат стипендия за следдипломна квалификация, ала получил любезен отказ: да се обърнел към индийското правителство. Момчето тъжно се усмихва.

— Че нали трябва да познавам някого в това правителство. — Явно корупцията по върховете му е добре известна. — А аз нямам никакви връзки.

После добавя, че ако може ще поработи още четири години в Париж, за да спести пари за таксите в Университета на Уисконсин, за който бил чувал, че има много силни катедри по икономика и селско стопанство.