Ъруин Шоу - Париж, Париж

Дошъл е и хапливо язвителният Били Уайлдър за снимките на филма „Любовен следобед“. Помня как Дейвид Шьонбрюн разговаряше на безупречен френски на всякакви теми и с нетърпение очакваше да направи поръчания от Си Би Ес коментар в ефир за лъкатушната френска политика. До него Арт Бъкуалд, току-що приключил фейлетона за следващия ден, се озърта за някоя игра на покер. Отбил се е и Сам Шпигел, пълничък многоезичен ерудит с тежки клепачи, който тъкмо е оставил зад гърба си трудния холивудски период и сега се наслаждава на успехите на „Африканската царица“ и с императорско достолепие вече предвкусва славата на „Мостът на река Ке“ и „Лорънс“, да не говорим за яхтата му с екипаж от двайсет души, която е една от най-големите по Средиземноморието.

Сещам се и за оная нощ, когато Шпигел и Питър Виртъл почти се сбиха на масата, защото Шпигел бе решил, че Виртъл го е подценил, описвайки го като продуцента в романа си „Белият ловец с черното сърце“. Всички присъстващи бяхме абсолютно убедени в победата на Виртъл, който беше с двайсетина години по-млад и в по-добра форма, но след като си покрещяха на воля, нещата се разминаха и двамата мъже все още са чудесни приятели.

С една дума в онова енергично време хората се радваха на престоя си в този хубав град сред толкова много талантливи личности, всеки от които бачкаше като луд, изкарваше добри пари и правеше планове за бъдещето, потънал в безгрижна блаженост, дължаща се на факта, че американското правителство още допускаше поданниците на страната, работещи извън нея да не бъдат облагани с данък общ доход.

Веднага обаче трябва да отбележа, че от казаното дотук съвсем не следва, че всички американци в Париж са се чувствали изключително уютно и безпроблемно във френската столица. Черните списъци на Комисията за антиамериканска дейност продължаваха да бъдат в сила и в Париж беше пълно с хора, на чиито процъфтяващи кариери в Холивуд или Ню Йорк бе сложен рязък край и сега те се мотаеха без паспорти, зависещи изцяло от милостта на френските власти, дори принудени да се крият, а когато успееха да си намерят работа, заплатите им бяха унизително мизерни, да не говорим за невъзможността да прекосят границата без документи или да подписват творбите си със своите собствени имена, понеже се бояха от доносници, каквито имаше в изобилие, дори и на среднощните сбирки в „Александър“, винаги готови срещу заплащане да предадат и най-близките си приятели.

Все пак, макар и приклещен от такъв недостоен лов на вещици, човек от време на време си позволява да се развесели, когато чуе как библиотекарката на американската информационна агенция в Неапол набързо му е прибрала книгите на безопасно място в мазето, малко преди пристигането на двете любими хрътки на Маккарти: Коен и Шайн.

Един от служителите в отдела за външна политика на американското посолство, чиято единствена антиамериканска дейност се изразяваше в недоказана извънбрачна връзка, дори стигна дотам, че проследяваше и подслушваше телефоните на въпросната двойка пламенни патриоти по време на пребиваването им в Париж с надеждата да ги сгащи в процес на извършване на някой гнусен акт, ала след отпътуването им му се наложи да отбележи с мъка, че не е попаднал на нищо подходящо, с изключение на среднощен скандал между двамата в някакво хотелско фоайе, при който единият (неясно кой) зашлевил другия по бузата.

Човек само може да се чуди какво ли биха си помислили Маккарти и неговите главорези за събитията от 1957 г. при идването на де Гол на власт, който ловко използва безредиците в Алжир и успя да привлече армията на своя страна в момент, когато политическите убийства бяха всекидневие, а парижани настояваха да получат оръжие, за да се отбраняват срещу очаквания парашутен десант на летището в Орли. Дали бунтовните генерали нямаше да бъдат сметнати за проводници на антиамериканска дейност? Или на антифренска? Щяха ли сенаторът и сподвижниците му да останат доволни от малкото смъртни присъди и от снизходителността към самия водач на нелегалната въоръжена съпротива генерал Салан, който по-късно дори предостави спомените си на същото издателство, публикувало мемоарите на стария му приятел и колега генерал де Гол? По онова време живеех в Осми парижки район и всеки ден, докато изминавах десетминутното разстояние пеша до заведението, където вечерях, непрекъснато чувах експлозии от бомби, заложени пред домовете на видни и не толкова видни личности, позволили си да заявят, че май е дошло времето Франция да се изтегли веднъж завинаги от Северна Африка. Интересно колцина от членовете на Гилдията на сценаристите биха загубили работата си за подобни нощни мероприятия?