Ъруин Шоу - Париж, Париж

Пак там, на Ил-Сен-Луи, само че по-нагоре, имаше малка къща, от чиято тераса се виждаше почти цял Париж, където живееше някаква щедра овдовяла американка, която редовно канеше на гости избрана група нейни приятели, за съжаление повечето от тях мъже. А когато един от нас й подхвърли, че просто не е възможно тя да не познава поне няколко млади и красиви госпожици, вдовицата му се усмихна сладко и отвърна:

— О, разбира се, че познавам такива госпожици. Само че ги държа на безопасно място в тефтерчето си за адреси.

А ако човек се храни често навън, в един момент няма начин да не попадне в компанията на Андре Малро — царя на изкуствата, военното дело и политическите дискусии, който бе в състояние да произнася дълги и поучителни монолози за Сталин, Рузвелт и Мао, за историята на котките в древен Египет и средновековните скулптури, за де Гол и тайните на Ориента или за външните и вътрешните проблеми на всяка държава, която му споменеш.

Когато пък за миг се преситиш от светския блясък, можеш да отидеш с дамата си в някоя уютна селска странноприемница и ако е през зимата да обядвате пред пращящия огън в стая така приятно обзаведена, че направо си представяш как от киното непрекъснато я използват за декор без да променят нищо в нея. През пролетта и лятото положително ще ви сервират в градината, където вкусът на изстуденото вино се преплита с лекия аромат на цветята, а собственикът шеговито ти обяснява, че откакто е отворил малкия си и приветлив хотел се ръководи от едно-единствено правило:

— Просто не допускам мъже, дошли със собствените си съпруги.

С една дума, седя в кафето, гледам оголелите дървета и привидната хаотична блъсканица на площад „Алма“ и си викам, че може би наистина е по-добре да се махна от Париж, после допивам виното и се изсмивам наум на нелепата си мисъл. В далечината се издига Айфеловата кула и прорязва меката сивота на небето, като ме кара да клатя глава, и то съвсем не за първи път, пред особената логика на френския език, поставила такъв величествен фалически символ в женски род.

Спомням си и как веднъж давах интервю и ме запитаха защо живея в Париж, а аз изгледах репортера и рекох:

— Ами ако на младини Грета Гарбо ви беше поканила на вечеря, щяхте ли да й откажете?

Затварям очи и се старая да не обръщам внимание на шума от колите и разговорите по съседните маси, за да се понеса на вълните на спомените сред отломки от несвързани образи и едва доловими гласове.

Представям си неща, видяни, прочетени, чути или запомнени, сякаш е било вчера. А може би оттогава са минали векове…

Тропота от копитата на конете на републиканските гвардейци, прекосяващи площад „Ламартин“ на път към ежедневните надбягвания в Булонския лес…

Издуващите се от вятъра яркоцветни поли на момичетата с велосипеди, движещи се по Шан-з-Елизе сред джиповете и бойните машини в края на войната…

Скърцането на двуколките, пробиващи си път през дюдюкащите тълпи към гилотината, очакваща жертвите на революционния терор след обезглавяването на краля и кралицата…

Безнадеждния зов на корабните сирени по Сена призори, когато шлеповете се отправят надолу по реката към Руан и Ламанша, а изгряващото слънце се отразява в прозорците на левия бряг, от което на човек му се струва, че целият град е в пламъци…

В застиналата концертна зала Артур Рубенщайн, любимият пианист на Париж с надвесено над клавишите напрегнато и неостаряващо-палаво лице удря първите акорди на концерт от Бетховен…

В друга зала Пиаф напява „La Vie en Rose“, а току зад ъгъла се чува и жизнерадостната песен на Монтан „Une Demoiselle sur une Balancoire“…

Спиралите на времето. Младият Пикасо пристига от Испания в Париж, твърдо решил да разруши и изгради наново структурата на съвременното изкуство. По-късно, на стари години, когато търговският му агент деликатно го упрекнал, че последните му творби твърде много наподобяват произведенията на Матис, художникът отвърнал:

— А как иначе? Матис вече е мъртъв и затова трябва да рисувам и за двама ни.

Рембо зарязва поезията и заминава за Северна Африка, Гоген се готви за пътуване до Хаити, а Радиге — блестящият млад автор на „Le Diable au Corps“ — умира по най-нелепия начин на Шан-з-Елизе едва двайсет и три годишен, ударен от падащо дърво…

Облечени в черно жени тропат по вратите с вестта за смъртта на хиляди съпрузи и синове при Вердюн…

Държавните глави се събират във Версай, за да основат Лигата на нациите…

Гъртруд Стайн, преживяла германската окупация като някаква гротескна статуя в старинен фриз, седи в хола си и приема американски войници, изнамерили по някакъв начин адреса й и дошли на тълпи пред дома й…