Волфганг Холбайн - Спящата армия

Кракът й настъпи един плъх. Животното се извъртя с гневно съскане, озъби се като хищна акула и я погледна злобно с тъмните си очи.

Тя се вкамени.

За момент погледите им се срещнаха и на Черити й се стори отново, че в очите на плъха се чете обезпокоителна, почти човешка интелигентност.

— Продължавайте! — прошепна тя.

Гласът й трепереше. Макар че се мъчеше да говори тихо, думите й сякаш кънтяха силно в галерията и се връщаха като изкривено ехо, смесено с цвъртенето и съскането на плъховете, които още се бореха с огромното, подобно на амеба същество. Но не всички плъхове участваха в неравната битка. Тук-там по някакъв особено объркан, безпомощен начин се бяха събрали малки групи от косматите зверове, които създаваха у Черити абсурдното чувство, че се съвещават.

Нет изкрещя пронизително, когато един от плъховете се приближи към нея и захапа крака й като голямо, безформено куче.

Чувствителните му мустаци потрепваха нервно, а в очите му се четеше същия, може би нерешителен, но съществуващ гняв, който Черити бе прочела и в очите на другите животни. Тя видя как Скудър сне оръжието си и вдигна ужасена ръка.

— Не! — каза тя. — Не стреляй!

Скудър разбра. Вместо да стреля, той само демонстративно насочи цевта на лазера към огромния колкото овчарско куче гризач и — може би неслучайно — в този момент плъхът вдигна очи, изгледа го за момент и пълзейки бавно, отстъпи назад.

— Движете се съвсем предпазливо! — заповяда Черити шепнешком. — И овладейте нервите си. Един изстрел и всички ще бъдем мъртви.

Черити отправи гореща молитва към небето дано не се лъже.

Поради някаква причина, която тя не искаше да гадае, тези плъхове мутанти вероятно не смятаха хората за врагове. „Но каква е тя, мислеше си ужасена, щом като борбата срещу гигантската амеба е пробудила жаждата им за кръв и те може би вече усещат наследството от своите примитивни, хищни праотци? Или са просто гладни?“

Бавно, крачка по крачка, те се изтеглиха назад. Нервите на Черити бяха напрегнати до скъсване, а лицата на Скудър и останалите трима лъщяха от пот. „Рано или късно, мислеше си тя, някой от нас ще направи някаква грешка.“ Някакво необмислено движение, някакво препъване или вик на ужас — и плъховете щяха да се втурнат върху тях и да ги разкъсат, както направиха с огромното чудовище.

Мъчителното скърцане на прастари шарнири ги накара да погледнат изненадано нагоре. Внезапно се бяха озовали пред огромна врата, запълнена от жълта светлина и две гигантски, чудовищни фигури. Те бяха високи повече от два метра, с блестяща кожа, груби глави и едно-единствено златно око.

Черити дори не успя да нададе вик на ужас. Един от великаните вдигна ръка и последното, което Черити запомни, беше една светлозелена светлина и непоносима болка, от която тя изгуби съзнание.

Пробуждането беше мъчително. Сякаш всяка клетка от тялото й изгаряше в пламъци, а приглушеното, болезнено биене на сърцето й изпращаше вибриращи вълни до върха на пръстите й. Тя понечи да отвори очи, но не успя.

Знаеше какво се бе случило.

Частица от съзнанието й го беше разбрала, преди то да бъде изтласкано от тялото й чрез зеления светлинен поток на шоковото оръжие. И първата ясна мисъл, на която бе способна след известно време, беше въпросът, кое чувство бе по-силно у нея: изненадата, че вижда тези две фигури тук долу, или объркването, че те бяха заловени от тях.

Не намери отговор на този въпрос. Но след няколко минути успя да отвори очи. Лежеше върху нисък метален нар в много малка, почти гола килия от бетон. От тавана висеше проста лампа, чиято крушка бе защитена с абажур от ръждясала метална тел. От лявата страна на нара имаше също така ръждясала врата. Килията бе така малка, че мястото между нея и нара едва бе достатъчно тя да се отвори напълно. Единият от Сребристите великани се бе облегнал на стената до краката й, но бе променил формата си и сега изглеждаше отпуснат и сбръчкан като балон, от който бе изпуснат въздухът.

Сребристата кожа не бе нищо друго, освен металната тъкан на един прастар костюм за защита срещу атомно, биологично и химическо оръжие, а единственото голямо око — прозорчето на противогаз.

Върху лявото рамо на костюма имаше тъмносиня емблема, показваща флаг в черно, червено и жълто и думите „Лейтенант Фелс“. За минути Черити потъна дълбоко в спомените си, а после се досети, че това бяха цветовете на немското знаме. Вероятно бягството й я беше отдалечило от Париж, както и бе предполагала.