Волфганг Холбайн - Спящата армия

Зад металната врата прокънтяха стъпки. В ключалката се завъртя ключ, някакво вероятно много тежко резе бе отместено и вратата се отвори малко преди да се блъсне в металния ръб на нара й. Лицето на Черити се изкриви от острата болка във врата, причинена от тласъка, и тя се опита да се изправи.

От коридора проникваше ярка неонова светлина и появилата се на вратата фигура в първия момент й се стори като плоска, огромна сянка. А когато очите й привикнаха към внезапната ярка светлина, видя, че пред нея стоеше висок, твърде млад мъж. Имаше къса, тъмна коса и открито лице, което би й се сторило симпатично, ако неволно не бе го свързала с ужасната болка, причинена й от шоковото оръжие. Беше облечен в тясна, семпла униформа в маслиненозеления цвят на НАТО. Върху дясното рамо имаше същата емблема като на предпазния костюм, но без името му.

Вероятно войникът беше изненадан, че я намира в съзнание, защото за момент я изгледа объркано, преди несръчно да промуши исполинското си тяло през полуотворената врата и да я затвори отново след себе си.

— Вие сте будна? — Той говореше английски с особено твърд акцент, от който на Черити окончателно й стана ясно къде бе попаднала.

— Както виждате.

Искаше думите й да прозвучат ядосано или поне снизходително, но гласът й беше слаб и изморен и дори в собствените й уши прозвуча като глас на чужда, стара жена.

Известно време младият войник я наблюдаваше, а после сви рамене и бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади тясна кожена кутийка и я отвори, навеждайки се към ръба на нара й.

— Знам, че е глупав въпрос — каза той, — но как се чувствате?

— Отлично — отвърна Черити, като се доизправи.

Този път успя да придаде иронична нотка на гласа си. Войникът я погледна мимолетно и очите му се засмяха.

Черити видя, че в кутийката имаше напълнена спринцовка за еднократна употреба, която той сега изваждаше.

— Какво сте намислили? — попита недоверчиво тя, като сви колене към тялото си.

— Това ще ви накара да се почувствате добре — отговори войникът, като вдигна спринцовката към светлината, присви лявото си око и натисна буталото, което изкара няколко лъскави капки през иглата. — Няма причина за безпокойство — каза той. — Сигурно имате непоносимо главоболие.

— А може би ми харесва да имам главоболие? — каза рязко Черити. Младият войник смъкна спринцовката и я погледна намръщено, а Черити добави:

— Махнете това нещо!

За момент той не реагира. Черити не би се учудила, ако се опиташе да й направи насила инжекцията. Но той само сви рамене, постави обратно спринцовката в кутийката и я затвори.

— Както искате — каза той. — Всеки има предпочитания, нали?

Черити го погледна ядосано.

— Къде съм? — попита тя. — Защо стреляхте по нас?

— Така трябваше да бъде — отговори войникът. В гласа му прозвуча съжаление. — Всичко останало ще ви обясни лейтенант Хартман, щом може да говори с вас, капитан Леърд.

Черити с мъка прикри изненадата си от това, че той знаеше името й.

— Кой е този Хартман? — попита тя.

За секунда войникът я погледна изненадано, а после извърна глава към защитния костюм, който висеше на стената. Кимна и по устните му пробягна бегла усмивка.

— Нашият IVD — отговори той.

— IVD?

— Идиот на служба 3 3 От „Idiot vom Dienst“ (нем.) — Б.пр. — обясни усмихнато Фелс. — Истинско рогато говедо. И, за съжаление, мой началник и поне в момента шеф тук долу.

— Тогава ме заведете при него — настоя Черити.

— Веднага ли?

— Веднага!

Фелс вече се бе упътил към вратата, но се обърна още веднъж.

— Сигурна ли сте, че не искате нищо? — попита той. — Трябва да имате ужасно главоболие. Мога да ви дам някаква таблетка, щом не искате инжекция.

Черити поклати ядосано глава. Това движение усили лекото бучене в слепоочията й до стакато на трещящи тимпани и тя каза тихо:

— Да.

Лейтенантът се усмихна добродушно и ръката му се плъзна в десния джоб на сакото.

— Гордостта е хубаво нещо — каза той, — но не помага особено срещу главоболие.

Черити го възнагради с гневен поглед, изчака го да отвори малкото флаконче с таблети и да изтръска две от тях в протегнатата й ръка и ги глътна без вода. Закашля се, но поклати глава, когато Фелс вдигна ръка и я погледна въпросително дали да я потупа по гърба.

— Няма нужда — каза с мъка тя. — Мина.

Той се държеше твърде лекомислено за мъж, който преди по-малко от два часа я беше повалил с шоково оръжие, тъй като й обърна гръб, когато излезе в коридора. Дори не бе си направил труда да закопчее калъфа на пистолета си, висящ на колана му. Може би просто я подценяваше, защото беше жена.