Волфганг Холбайн - Спящата армия

Хартман кимна и й посочи малък диван, до вратата.

— Ще си спестя въпроса, как се чувствате, капитане — каза той.

— Вероятно така, както изглеждам — отвърна Черити.

По лицето на Хартман се изписа състрадателна усмивка.

— Толкова лошо ли?

— А нима изглеждам толкова лошо?

Хартман се усмихна отново и кимна.

— Да. Тези шокови оръжия са отвратителни, знам. Самият аз съм имал два пъти удоволствието… — Той направи пренебрежително движение с ръка. — Но да оставим това. Питам ви сериозно, капитан Леърд — как сте? Ранена ли сте?

— Не — отговори Черити. — Защо хората ви стреляха по нас?

— За съжаление, това не можеше да се избегне — отвърна Хартман. — Те трябваше да избират между две възможности: или да гледат как плъховете изяждат вас и приятелите ви, или да блокират чрез огън целия коридор. Допускам, че ще одобрите решението им, капитан Леърд.

— Има ли значение това?

— Не — каза спокойно Хартман.

Изглежда, искаше да каже още нещо, но после му дойде нещо друго наум. В продължение на няколко секунди я огледа безизразно, но много внимателно от главата до краката, а после се наведе напред и взе нещо от бюрото, в което Черити разпозна идентификационния си медальон. Вдигна инстинктивно ръка и потърси тънката верижка на врата си. Беше изчезнала.

— Капитан Черити Леърд — прочете Хартман. — Космически сили на САЩ.

Той я погледна въпросително, но без истински интерес.

— Вярно ли е това?

В първата секунда Черити не смяташе да си прави труда да отговаря на този въпрос. Но се овладя и преглътна саркастичния отговор, който бе дошъл на езика й.

— Смятам, че вероятно нямаше да бъда жива — каза вместо това тя, — ако бяхте на мнение, че медальонът не е истински.

Хартман кимна и сложи отново медальона върху бюрото си.

— Така е — каза той невъзмутимо. — Кога се събудихте?

Този път Черити бе наистина изненадана.

— Вие… знаете и това?

— Разбира се — отговори Хартман с леко обиден тон. — Според тази легитимация вие сте на осемдесет и шест години, капитан Леърд. Но не изглеждате на толкова. Аз… — Той млъкна, смръщи чело и я погледна отново с интерес. — Леърд… — повтори с променен, замислен тон. — Черити Леърд… Навремето вие бяхте онази, която откри космическия кораб.

— Имате право, аз бях с първата експедиция. — Тя погледна Хартман с лишена от хумор усмивка. — Някои хора твърдят, че е трябвало да я доведа докрай.

— Що за глупост — каза Хартман. — Вие сте се измъкнали от камерата за сън. Колко души, освен вас са успели да го сторят?

Черити не отговори веднага.

— В нашата база… никой. Никой, освен мен. Беше голям късмет.

Тя обмисли за момент дали да му разкаже за Стоун, но реши да премълчи.

— Късмет? — Хартман се засмя тихо и не особено весело. — Да… Но да оставим това. Вашата база?

— Станция за оцеляване 01 — обясни Черити. — Правителственият бункер. — Тя направи въпросително движение с ръка, сочейки цялата стая. — А това тук какво е? Нещо подобно?

Хартман избягна въпроса.

— Откога сте се будна? И как дойдохте тук, в Германия?

Нещо във вида на Хартман объркваше Черити. Въпреки студенината и деловитостта си той не бе недружелюбен. Но на Черити й се струваше, че мъжът бе почти нервно болен.

— Това… е твърде дълга история — отговори уклончиво тя. — Ще ви я разкажа с удоволствие, но може би не сега. А какво става с придружителите ми?

— Не им липсва нищо — каза Хартман.

За нейна изненада той се отказа да й иска повторно обяснение, а добави:

— Повечето от тях са още в безсъзнание. Вие сте единствената, която вече е будна. С изключение на оня младеж.

— Кайл?

— Кой е той? Някой от онези животни?

— Не знам точно какво разбирате под тази дума. Той е мой приятел.

— Приятел? Не ви ли е казвал някой, че днес човек трябва да подбира приятелите си? — Той вдигна заповеднически ръка, когато Черити понечи да заговори отново и продължи с по-въздържан тон: — Извинете ме, капитан Леърд, ако ви се струвам малко груб. Но ще ме разберете, ако ме изслушате. В момента имаме малко… малко напрегната ситуация — каза най-сетне той. — И аз трябва да знам какво общо имате вие с това. Това бомбено нападение днес сутринта — има ли то нещо общо с вас?

Отново някакъв вътрешен глас прошепна на Черити, че би било по-добре да не казва нищо. Но същият вътрешен глас й обясни в този момент, че Хартман не бе мъж, който може да бъде излъган.

— Страхувам се, че да — каза тя. — Беше заради нас.