Волфганг Холбайн - Спящата армия

— Защо? — попита Хартман.

— Предполагам — отвърна подигравателно Черити, — че мравките не обичат особено да им се крадат планерите.

Хартман повдигна изненадано лявата си вежда, но не отговори веднага, а се облегна по-удобно в креслото си и скръсти ръце.

— Вие сте били в планера, който бе обстрелван?

— Изглежда, че сте добре информиран, господин лейтенант — каза Черити.

Хартман се усмихна хладно.

— Това е причината, поради която ние сме все още живи тук долу. Но в моите очи открадването на планера не е достатъчна причина, за да се унищожи половин град с атомни бомби.

— Казах ви вече — отвърна предпазливо Черити, — това е дълга история.

Тя посочи с глава медальона, който все още лежеше на бюрото пред Хартман.

— Има нещо общо с това. Мога ли да си го получа обратно?

Тя протегна ръка, поколеба се за момент и посегна едва тогава, когато Хартман кимна с глава. Без да може да посочи конкретна причина за това, тя се почувства по-сигурна, когато закачи медальона на верижката около врата си.

Екранът за вътрешна комуникация на стената забръмча. Хартман се завъртя в креслото си и протегна ръка. Черити помисли, че ще го включи, но вместо това той взе една старомодна телефонна слушалка и отговори с кратко „Да?“.

Измина един момент, през който лицето му се помрачаваше с всяка дума, изречена на другия край на жицата. Самият Хартман не каза нищо, а окачи слушалката и отново се извърна към Черити. Когато я погледна, лицето му беше също така безизразно, както и преди; лице на бизнесмен, който преценява своя партньор, за когото все още не знае съвсем точно какво да мисли.

— Боя се, че трябва да отложим разговора си за по-късно — каза той. — А може би е по-добре така. Сигурен съм, че имате не само много отговори за мен, а и много въпроси към мен. А нямам никакво желание да обяснявам всичко по пет пъти. — Стана и заобиколи бюрото. Черити също се надигна. — Лейтенант Фелс ще ви покаже квартирата ви — каза Хартман. — Боя се, че не е особено луксозна, но все пак е малко по-удобна от останките на разбития планер на мороните.

Градът под него изглеждаше като мозайка от тъмни, мръсни цветове. От височина почти четири мили следите от разрушенията едва се забелязваха. Огненият щурм над Кьолн бе унищожил всякакъв живот и почти всички сгради, но основната структура, по която бе проектиран този град, се бе запазила. Стоун успя да различи ясно очертанията на старите крепостни стени, които произхождаха още от римско време, и асиметричното оформяне на улиците и алеите, създадени от следващите поколения. Не бе необходима голяма фантазия, за да си представи човек, че животът там долу все още кипи така, както преди петдесет и пет години.

И че всичко това е било само лош сън, от който човек трябваше само да се събуди, за да го забрави.

Но това не бе кошмарен сън, а жестока действителност. Градът бе понесъл множество нови, ужасни рани. Радиоактивното излъчване на бомбите, които планерът беше хвърлил, бе много краткотрайно, но и много силно. За по-малко от седемдесет и два часа човек щеше да може да се движи там долу облечен само с лек предпазен костюм; но в момента всяко живо същество, което би се приближило до тази заразена местност, щеше да умре на място. Дори и такова невероятно създание като избягалия мегавоин не би могло да преживее в този ад повече от няколко секунди. Той, капитан Леърд и останалите сигурно са мъртви.

И все пак не изпита триумфа, който очакваше при тази мисъл, нито пък чувството на сигурност сега, когато бе отстранен и последният свидетел на неговото предателство.

Той никога не бе желал смъртта на капитан Леърд. Това, което й бе разказал една вечер в стаята си в най-високата кула на Шаитаан в Колорадо, бе самата истина. Той не смяташе Черити Леърд за свой враг, както не считаше и себе си за предател.

Можеше ли да бъде предателство това, че се бе опитал да предотврати една борба, която не би могла да завърши с нищо друго, освен с пълното унищожение на родната му планета?

Стоун бе наясно, че е най-мразеният човек на тази планета, а може би и най-мразеният човек, който някога е живял на този свят. Но за него това бе цената, която той и само той трябваше да плати за оцеляването на човешката раса.

Нека да го ругаят. Нека да мислят с омраза за него.

Това, което беше много по-важно и което никой нямаше да узнае, бяха безбройните човешки животи, които той бе спасил. Годините, през които се бе мъчил заради този свят, като бе използвал цялото си влияние, за да убеди владетелите на Черната крепост на Северния полюс в това, че неговият народ е полезен.