Волфганг Холбайн - Спящата армия

Докато тя говореше, изразът на лицето на Хартман ставаше все по-загрижен.

— Знам тази база — каза накрая той. — Ако са успели да проникнат в компютърната мрежа, значи знаят всичко.

— Всичко? — хвана се в думите му Нет. — Какво имате предвид?

— Биха могли… да узнаят цялата информация за въоръжените сили на НАТО.

— Невъзможно — поклати категорично глава Черити. — Имали са на разположение най-много два часа, преди да задействам инсталацията за саморазрушение.

— Два часа са много време — добави замислено Хартман.

— Ако те…

— Ако те знаеха мястото на вашето скривалище — прекъсна го спокойно Кайл, — вероятно щяха да бъдат вече тук.

За момент Хартман го погледна с нескрита враждебност, но не успя да отговори, защото в същия момент младият мъж зад компютърния пулт се обади отново.

— Приземиха се, господин лейтенант. Радиацията е все още твърде силна. Не мога да получа точни резултати от измерванията.

Хартман помисли за момент, а после посочи почти обвинително към техника.

— Приведе ги в ред — каза той. — Изпратете „търтея“ 4 4 Спътник за шпионаж — Б.пр. . Но никаква радиовръзка. Ще преценим видеоизображенията.

През последната минута Фелс бе открил у лейтенант Хартман една черта, която до сега не предполагаше него. Вместо с един вечно сърдит началник, сега Фелс говореше с един спокоен мъж, който с неподвижно лице го беше оставил да говори през повечето време и го бе прекъснал само веднъж, за да зададе кратък въпрос.

— Значи имате доверие в тях? — обобщи с едно изречение Хартман това, което през последните двадесет минути се бе опитал да му обясни с много думи младият войник.

Фелс се поколеба. Тъкмо спокойствието, с което Хартман зададе този въпрос, го караше да мисли от каква важност може да бъде отговорът му — не само за тези чужденци, а и за него самия. Той помълча за секунда, а после се усмихна смутено.

— Така смятам — каза той.

Предишният израз на негодувание се появи отново в изражението на Хартман.

— Не ви попитах какво смятате — обясни лейтенантът, но веднага смекчи думите си с блага усмивка. — Доверявате ли им се или не?

— Вярвам, че да — каза накрая Фелс. — Поне на трите жени и на това комично дребосъче.

— А на останалите?

Фелс отново се поколеба няколко секунди.

— За по-младия не съм сигурен — каза най-сетне той. — Не мога да го разбера.

Хартман го погледна въпросително.

— Той беше в безсъзнание само за момент — продължи Фелс. — А получи пълния заряд, както и останалите. После само се преструваше на заспал.

— Вероятно и аз на твое място щях да мисля така — каза замислено Хартман. — Ако е вярна историята, която американката разказва…

— Бихме могли да я проверим — каза Фелс.

Хартман кимна. Изглеждаше потиснат.

— След като се върнем в станцията, да — каза той. — Но тогава може да бъде твърде късно.

— Как така в станцията? — учуди се Фелс.

— Възможно е да трябва да се откажем от този пост — отвърна Хартман с тон, от който Фелс разбра, че той няма да каже нищо повече по този въпрос. А после се върна към темата, върху която бяха говорили през последните двадесет минути.

— Аз ще се погрижа за капитан Леърд и другите две жени — каза той. — А вие дръжте този Кайл под око. Забеляза ли той, че имате някакви съмнения?

Фелс поклати отрицателно глава.

— Това е добре — каза Хартман. — И така трябва да бъде. А какво ще кажеш за другия? Може да е някой от мравките.

Фелс отново поклати глава.

— Не — каза той. — Не знам кой е, но със сигурност не е мравка.

— Добре — каза Хартман. В гласа му прозвуча облекчение.

„И има причина за това, помисли хи Фелс, защото ако мравките бяха развили такава интелигентност, която им дава възможност да се променят по такъв сложен начин, щяха да причинят нещо повече от ядове“.

Изминаха два часа, докато „търтеят“ се върне, и не само очите на Черити, а и тези на останалите се разшириха от учудване, когато видяха черно-кафявия предмет, който Фелс бе стиснал небрежно под лявата си ръка и който приличаше повече на живо същество, отколкото на спътник за шпионаж. Уредът имаше форма на сплескан, овален диск, но някой бе издълбал хитиновата броня на един огромен, с изпъкнали очи бръмбар и я бе преработил така изкусно, че тя образуваше естествена маскировка. Дори и от няколко крачки разстояние никой не би могъл да забележи, че този търтей не е истински.

Черити повдигна учудено вежди и погледна Фелс.