Волфганг Холбайн - Спящата армия

Хартман извърна поглед от екрана, без да спира възпроизвеждането на видеокасетата.

— Сега няма да узнаем нищо повече — каза той. — Ако въобще узнаем нещо.

При последните думи той погледна Черити въпросително, но тя издържа погледа му.

Внезапно до нея Нет и Скудър трепнаха уплашено. Индианецът посочи с ръка екрана зад Хартман.

— Вижте там!

Всички погледи се насочиха отново към монитора. По обратния си път „търтеят“ бе спрял още веднъж. Точно пред него на улицата се бе приземил друг огромен летящ диск. И в неговия корпус се отвори люк, но фигурата, която излезе от него, не бе мравка, а човек, който се движеше трудно и тромаво поради огромния, тежък предпазен костюм, в който беше облечен.

— Това е… — подхвана Черити, а Кайл я прекъсна:

— Губернатор Стоун.

Както Черити, така и Скудър, и Нет погледнаха недоверчиво мегавоина, а Хартман присви скептично очи.

— Откъде знаете кой е? — попита той. И с един по-скоро гневен, отколкото въпросителен жест посочи монитора и добави: — Под този костюм би могъл да се крие всеки.

Кайл долови предупредителния поглед на Черити, който — както с недоволство забеляза тя — не бе убягнал и на Хартман, и отговори невъзмутимо:

— Разпознах пагоните на костюма му. Тук — виждате ли?

Той се приближи до монитора и посочи малка колкото връх на топлийка, мигаща точка над сърцето на човешката фигура. За момент Хартман го погледна враждебно, но после се наведе напред и се приближи толкова към монитора, че носът му почти докосна екрана.

Почти една минута той наблюдава втренчено голямата колкото ръка човешка фигура, а после се изправи, погледна много недоверчиво Кайл и каза:

— Трябва да имате дяволски силни очи, млади човече.

— Наистина — потвърди Кайл.

Черити си пое дъх. Може би Кайл щеше да успее да се прикрие още известно време.

— Кой е този Стоун? — попита Хартман.

— Наш личен приятел — отвърна припряно Черити, като наблегна на думата „приятел“. И като хвърли кисел поглед към екрана, добави: — Вероятно бих го познала и в тъмното, и със затворени очи. Достатъчно дълго ни преследва.

— И както изглежда, все още продължава — каза Хартман.

— Ако имам възможност, бих извил врата на този негодник — изръмжа Скудър.

Хартман се усмихна бегло, но погледът му остана строг.

„Не е лесно да излъжеш този човек, помисли си Черити. Сигурно отдавна усеща, че крием нещо от него.“

Необичайната тишина бе нарушена от силното, неестествено покашляне на младия техник зад компютърния пулт. Хартман не каза нищо, но пристъпи безмълвно към него и се наведе над рамото му.

Черити размени въпросителен поглед с Кайл, като не изпускаше от очи Хартман, и също се наведе над пулта.

— Проблеми ли има? — попита тя.

— Може би — отговори уклончиво Хартман. — Още не мога да кажа.

— Можем ли да помогнем с нещо? — попита Кайл.

— Би било голяма помощ, ако не ми се пречкате. Моля, вървете в квартирата си!

— Имате предвид килиите ни? — попита иронично Черити.

Хартман я изгледа сурово. Очите му блеснаха сърдито, но той каза с пресилена любезност:

— Разбира се, частната ми квартира е на ваше разположение, капитан Леърд. А също и на спътниците ви. Лейтенант Фелс ще ви заведе и ще остане на ваше разположение дотогава, докато имате нужда от него.

Хартман натисна един бутон върху пулта пред себе си и младият лейтенант и един втори войник, чието име тя не знаеше, се появиха на вратата на малката централа за наблюдение. Хартман посочи Черити и останалите и каза:

— Заведете гостите ни в моите стаи. И останете на тяхно разположение в случай, че имат някакви желания.

Без да промълвят дума, те напуснаха помещението и се върнаха обратно през късия коридор с голи бетонни стени в онази стая, в която Черити бе говорила за първи път с Хартман. Двамата войници бяха много изпълнителни, но и много по-малко дипломатични от началника си. Изразът върху лицата им показваше ясно за какви смятат Черити и придружителите й — за пленници.

— Не разбирам напълно това — каза Нет, когато двамата войници ги оставиха сами и затвориха вратата след себе си. — Какво стана изведнъж? Те се държат с нас така, сякаш сме…

За момент тя млъкна, за да намери подходящата дума, но Кайл се намеси услужливо:

— Врагове — каза той.

Изглежда, че тази дума изплаши Нет, но не твърде много, защото изразяваше това, което самата тя чувстваше.

— Той няма доверие в нас — каза Кайл. — И преди всичко в мен. Не знам защо, но го усетих със сигурност.