Волфганг Холбайн - Спящата армия

Кайл го изгледа с дълъг въпросителен поглед, а после се отправи бавно и мълчешком към малката масичка, върху която лежаха „търтеят“ и подобната на бръмбар броня. Хартман го последва, като му хвърляше враждебни погледи, но не каза нищо, а блъсна назад Леман, който с иронично присвити устни понечи да последва Кайл. Черити видя как Кайл вдигна матирания сивкав метален диск, повъртя го за момент в ръцете си, преди да го постави обратно, и се обърна към празната броня.

— С колко време разполагаме още? — попита Черити.

Вместо отговор Хартман погледна първо батерията на мигащите монитори, върху които се виждаше приближаващата се армия на мороните, а после и двамата техници зад пултовете.

— Десет, най-много петнадесет минути — отговори един от двамата мъже. — Освен ако не ни засекат преди това.

— Не могат — възрази Хартман.

Гласът му прозвуча по-скоро безпомощно, отколкото убедително. А техникът дори не си направи труда да възрази.

— Напротив, могат.

При тези думи на Кайл Черити и Хартман погледнаха изплашено.

Мегавоинът бе отстъпил крачка назад от масичката и държеше бронята на „търтея“ в дясната си ръка, а в протегнатата му лява ръка имаше някакъв малък, чер предмет.

— Бил съм прав — каза той. — В „търтея“ е имало „дървеница“.

— Напълно изключено е! — възрази раздразнено Хартман. — Многократно сме го…

Очите му се разшириха от учудване, когато видя какво беше намерил Кайл в черупката на насекомото.

Беше дървеница. В истинския смисъл на думата. Не някой от онези малки, коварни технически уреди, които се обозначават с тази дума, а истинска дървеница.

Насекомото не беше по-голямо от нокътя на малкото й пръстче.

Имаше черно-кафява, лъскава хитинова обвивка като почти всички живи същества, които нашествениците бяха пренесли от своя свят, и безброй малки, непрестанно трептящи крачка.

— Какво е това? — попита Хартман.

— Търсач — отвърна Кайл. А когато Хартман и Черити смръщиха въпросително чела, той продължи: — Поставят ги, когато искат да проследят някого. Не са особено интелигентни и опасни, но имат две особености — те са моногамни и имат телепатични способности.

Объркването в очите на Хартман се превърна в див ужас.

— Вие смятате, че това нещо… чете мислите ни?!

— Не — отговори Кайл, като поклати глава. — Една двойка, която веднъж се е събрала, остава да живее заедно през целия си живот. Необичайно за насекоми, но за тях самите не е опасно. Едва когато единият умре, умира и другият. И те могат да открият мисловните вълни на своя партньор на стотици мили. Именно това ги прави опасни. — Той посочи екраните зад себе си. — И в някой от тези планери имат подходяща за това женска — каза той. — Трябва само да следват посоката, в която тя иска да отиде, и ще ни открият.

Той млъкна за момент, а сетне взе миниатюрното насекомо между палеца и показалеца си и го стисна. Чу се сухо пукане и лицето на Хартман се сви от погнуса, когато Кайл хвърли на пода остатъците от животното и ги настъпи.

— Това е… невероятно — измърмори той.

— Не — каза спокойно Кайл. — Не е нещо необичайно. Слагат ги много често. По-надеждни са от изкуствените пеленгаторни предаватели и се откриват много по-трудно.

Хартман го погледна мимоходом.

— Откъде знаете всичко това? — попита той. — Не сте някой от тези разбойници. А вие също не сте от тях, капитан Леърд.

— Така е — потвърди Кайл. — Но по-късно ще говорим за това. — Той посочи отново стената с мигащите монитори. — Сега ще им е необходимо повече време, но въпреки това ще ни открият. По възможно най-бързия начин трябва да изчезнете оттук.

— И да изоставим станцията? — попита Хартман, поклащайки отрицателно глава. — Търсят ни от половин век, без да могат да ни открият.

— Защото не са търсили сериозно — каза спокойно Кайл. — Повярвайте ми, лейтенант Хартман. Ако действително искат нещо, те го постигат.

— В най-лошия случай можем да се отбраняваме — възрази Хартман. — Наистина са много, но смятам, че ще можем да се справим с тях.

— Не можете — каза Кайл. — Навън има петдесет или шестдесет планера и дори да ги отблъснете, те ще изпратят петдесет-шестдесет нови.

— Или някой като вас — каза тихо Хартман.

— Или някой като мен — потвърди Кайл.

Две-три секунди лейтенант Хартман го наблюдава безмълвно, а после сведе поглед, въздъхна дълбоко и кимна.

— Извикайте лейтенант Фелс и останалите, Леман — каза той. — И вървете да разчистите тунела за бягство. — После се обърна към двамата мъже зад компютърните пултове: — А междувременно вие пригответе всичко за евакуиране. Най-късно след десет минути трябва да изпразним помещението.