Волфганг Холбайн - Спящата армия

— Не те питам за мнението ти! — прекъсна го грубо Стоун. — Заведи ме там!

Мравката на борда на планера не възрази повече. Но след няколко секунди огромният самолет се спусна, прелетя почти безшумно над Стоун и се приземи. Люкът в долната част на корпуса му се отвори и от него се подадоха два стоманени грайфера, които вдигнаха тежащия тонове предпазен костюм.

Фелс, Хартман и още един войник ги следваха с извадени оръжия, докато вървяха бързо през ниския тунел, извеждащ от скривалището на бунтовниците. Единият от двамата техници беше начело на малката колона, а от другия нямаше и следа. Черити бе попитала Хартман за него, но не беше получила никакъв отговор.

Тунелът, който не бе нищо друго, освен празна канализационна тръба, вървеше около една миля направо, а след това се разклоняваше в един осветен и един неосветен коридор. Без колебание Щерн навлезе в ярко осветения коридор, но Хартман кимна отрицателно, когато Черити понечи да го последва.

— Това е погрешен път — каза той. — Знаете, че по-широкият път невинаги води към вратата на рая. Пише го в Библията.

— Вероятно мороните не знаят това — отвърна Нет. — Не вярвам да четат Библията.

Черити посочи Щерн, чиято фигура беше почти изчезнала в червеникавата светлина на тунела.

— Къде отива той?

— Подготвя малка изненада за вашите приятели — отговори Хартман неохотно, като едновременно с това направи жест с двете си ръце да вървят по-бързо.

Те почти се затичаха, но Черити знаеше, че имаше причина да се бърза. Малко преди да напуснат убежището на Хартман тя бе хвърлила поглед върху мониторите и това, което бе видяла, я бе ужасило. Макар че Кайл беше унищожил телепатичното насекомо, мравките се приближаваха към скривалището им. Нямаше да мине много време и те щяха да открият замаскирания вход към подземната база на Хартман, а с това и входа към тунела за бягство.

Бяха изминали около половин миля в почти непрогледния мрак, разкъсван само от светлината на един фенер, закрепен към колана на Хартман, когато лейтенантът им даде знак с ръка да спрат. С бързи, но много сигурни движения той измъкна от колана си една електрическа отвертка и с нея отвори ръждясал метален капак, скрит толкова умело в йода, че Черити и останалите бяха минали по него, без да го забележат. Под капака се виждаше подвижна стълба. Без да чака Хартман да каже нещо, единият от войниците се спусна по нея и изчезна бързо в тъмнината. Хартман спря и направи подканващ жест с ръка.

— Заповядайте!

Черити се поколеба за момент, но после разбра, че нямаха друг избор, освен да се оставят в ръцете на Хартман за добро и лошо.

Стълбата се разтресе под тежестта им и на нея й се стори, че чува скърцането на ръждясалите болтове в стената. Стъпалата бяха ръждясали и толкова грапави, че хващането в тях им причиняваше болка. От дълбочината ги лъхна дъх на застоял въздух. Но когато достигна края на стълбата, тя най-сетне видя светлина.

Леман също беше запалил фенер и го бе поставил на пода. Лъчът му осветяваше някакво гротескно превозно средство; на пръв поглед то приличаше на вагонче от железниците в увеселителните паркове, но не се движеше по релси, а върху дузина по-малки гуми, които очевидно бяха монтирани допълнително. Имаше само шест седалки, но те бяха достатъчно широки, за да могат всичките да се сместят вътре.

Със смесица от любопитство и нетърпение Черити наблюдаваше как войникът отвори един капак в корпуса на вагончето и пъхна главата и горната част на тялото си в него. Известно време той вършеше безмълвно нещо вътре, а когато отново се появи, ръцете и част от лицето му бяха изцапани с масло.

— Проблеми? — попита Скудър, който междувременно също бе слязъл по стълбата.

Леман го изгледа с враждебен поглед и Скудър се извърна.

След секунди Хартман слезе последен по стълбата. Черити забеляза, че електрическата отвертка вече не висеше на колана му. Вероятно я бе оставил горе, за да могат двамата техници, които го следваха, да затворят отново капака.

Тя огледа с любопитство тясната подземна галерия. Беше кръгла и таванът й беше толкова нисък, че едва можеха да стоят изправени. Стените й бяха метални, разядени от ръжда и покрити с големи, мазни петна. Очевидно се намираха в подобен свързващ тунел, какъвто Жан и приятелите му бяха използвали в Париж.

Черити се извърна отново към Леман, който още се занимаваше с мотора на вагончето. Скудър стоеше до него с ръце, пъхнати в джобовете на изпокъсаното му кожено яке, и се хилеше злорадо.