Волфганг Холбайн - Спящата армия

Естествено, накрая бяха изгубили, защото дори най-голямата смелост и жестокост бяха безсилни срещу лазерните пистолети. Но преди да успеят да отблъснат вилнеещите зверове, Стоун бе изгубил почти една трета от войниците си. А после им бе необходим още половин час, за да преодолеят системата от клопки и управлявани чрез компютри лазерни оръжия и автомати, зад които се бяха барикадирали бунтовниците.

Но сега входът на базата беше пред тях.

Това, което Стоун видя през тесния процеп за наблюдение на предпазния си костюм, го изненада. Беше откривал стотици такива бунтовнически гнезда и сам бе ликвидирал дузини от тях. Най-често това бяха примитивни скривалища: празни канализационни шахти, дълбоки гаражи, понякога някакъв стар бункер или просто маза, и много рядко някаква стара военна станция, обитавана от самозвани бунтовници, които въобще не знаеха какво да правят с целия струпан там военен потенциал.

Това скривалище бе съвсем различно. Беше много малко — един коридор с тесни врати, — но бе обзаведено учудващо добре и всички уреди все още функционираха. Ако техниците в самолетите, седящи зад уредите си и осветяващи местността в кръг от няколко мили, не твърдяха противното, Стоун би се заклел, че то е само част от огромно подземно съоръжение.

Но въпреки това подземието бе напълно празно.

Стоун с мъка скри разочарованието си. Бяха дошли твърде бързо, но все пак не навреме. Докато войниците му си бяха проправяли път през армията от вилнеещи плъхове и преградния огън на компютрите за отбрана, капитан Леърд и останалите бяха изчезнали през задния вход. И макар че Стоун кипеше вътрешно от яд, все пак той изпитваше някакво смътно чувство на облекчение, тъй като никога не бе желал истински смъртта на капитан Черити.

Една мравка се приближи до него и го откъсна от мислите му.

— Станцията е изоставена, господине. Но един от разузнавателните отряди съобщава, че води бой с бунтовници.

— Къде?

— Две мили на запад от тук, в част от канализационната система.

— Добре — каза Стоун. — Трябва да ги заловят живи.

Мравката замълча.

— Какво още има? — запита Стоун.

— Ние… изгубихме връзка с тях — отвърна колебливо мравката. — Последното съобщение гласеше, че водят ожесточено сражение. Оттогава не сме чували нищо повече за тях.

Стоун дори не се изненада. Черити Леърд нямаше да се остави да бъде заловена така лесно.

— Добре — каза той. — Изпрати всички налични войници нататък. А планерите да летят над града в кръг от десет мили. Все някъде трябва да излязат.

Той понечи да се обърне и да напусне базата на бунтовниците по същия път, по който бе пристигнал, когато забеляза някаква врата в края на коридора. Тя бе единствената, която войниците му не бяха отворили.

— Какво е това? — попита той, сочейки вратата.

Мравката отново се поколеба.

— Не знаем, господине. Вратата е електронно блокирана. Измерителните уреди показват… човешки живот зад нея. И силна електрическа активност.

— Разбийте я! — заповяда Стоун.

— Не би било разумно, господине — отвърна мравката. — Не знаем какво има зад нея. Но нещо става там. Би било по-сигурно да изчакаме, докато отново се качите на борда на кораба си.

— Ако там има някой, който знае къде е капитан Леърд, искам пръв да говоря с него! — отговори рязко Стоун. — Преди да го убиете. Разбийте тази проклета врата!

За момент мравката изгледа Стоун с безизразните си фасетни очи, а после се извърна рязко и изсъска някаква заповед. Двама войници донесоха едно дългоцевно лазерно оръдие, закрепено върху трикрака стойка, насочиха го към ключалката на бронираната врата и натиснаха спусъка.

Последното, което Стоун запомни, бе ярката бяла лазерна светкавица, последвана от втора, още по-ярка, която разкъса вратата, мравките воини с лазерното им оръдие и бронирания костюм на Стоун.

Черити разбра в последствие, че призрачното пътуване бе траяло само малко повече от половин час. Но на нея й се бе сторило, че е изминала цяла вечност. Хартман беше изгасил фенера си и те се движеха през тръбопровода в абсолютна тъмнина, но сетивата на Черити работеха с незапомнена досега точност и острота. Тя буквално усещаше всеки метър от ръждясалия стоманен под, по който се търкаляха гумите на вагончето, чуваше всяко дихание на хората около себе си. А непрогледната тъмнина около нея опъваше нервите й повече, отколкото бе предполагала.

Бяха пътували едва десет минути — вагончето се бе ускорило значително и се движеше вероятно с четиридесет-петдесет мили в час, когато зад тях прокънтя особен, приглушен трясък. Секунда по-късно последва по-продължителен, приближаваш се грохот и целият тръбопровод започна да вибрира и се тресе. Черити чу прашенето и скърцането на остарелия метал над тях.