Волфганг Холбайн - Спящата армия

— Какво беше това? — попита ужасена тя.

Хартман не отговори веднага, но тя успя да долови как се раздвижи в тъмното до нея и най-сетне промърмори:

— Малка изненада, която подготвихме за вашите приятели.

До нея Кайл се размърда и попита:

— Къде е вторият ви човек, лейтенант Хартман?

— Добре е, че можете да броите до две — каза Хартман.

— Къде е той? — продължи да упорства Кайл.

— Не можехме да го чакаме повече — отговори уклончиво Хартман.

„Дори не си прави труда да лъже по-убедително“, помисли си с възмущение Черити.

— Вие… сте го изоставили — измърмори тя с хладен, изпълнен с почти смразяващ ужас глас. — Той е останал, за да се взриви заедно със станцията!

— Това не е първата база, която те откриват — отговори рязко Хартман. — Няколко пъти сме се опитвали да използваме бомби с часовников механизъм или експлозиви с дистанционно запалване. Но те все някак успяват да ги обезвредят.

— И затова жертвате един от хората си? — попита настойчиво Скудър.

— Той все пак има някакъв шанс — отговори Хартман, но всички усетиха, че и това беше лъжа. — Това е едно механично запалително устройство. Той ще го задейства, когато мравките започнат да преодоляват автоматичната отбрана. С малко късмет може да се измъкне.

— А ако няма късмет, не може, нали? — попита остро Нет.

— Базата не трябва да попадне в ръцете на мороните — отговори Хартман с тон, който прозвуча още по-упорито. — И освен това той остана доброволно.

— Така ли? — попита саркастично Черити. — И вие ли му съобщихте доброволно?

— Не! — отговори Хартман. — Хвърляхме жребий. Неговият шанс беше същият, както на който и да било от нас. Аз също участвах в тегленето на жребия.

Остатъкът от пътуването премина в потискащо, почти враждебно мълчание. Най-сетне вагончето спря и Хартман отново запали фенера си. В ярката, в първия момент дори болезнена, светлина се разкриха очертанията на обширна подземна стоманена камера, през която преминаваха три или четири тръбопровода. Под тавана имаше капак, оформен като люк на подводница и затворен с ръкохватка.

Хартман посочи тихомълком към него, слезе пръв от колата и отвори люка. Когато тежкият капак падна надолу, към тях автоматично се спусна подвижна стълба.

Известно време се изкачваха по нея в пълен мрак, тъй като Хартман бе изгасил отново фенера си. Отворът, през който излязоха на открито, очевидно бе направен допълнително и насилствено. За разлика от хората на Хелън в Париж, жителите на този разрушен град очевидно не бяха се задоволили само с това, което бяха намерили, а го бяха преустроили според собствените си потребности.

Черити отстъпи от стълбата, за да направи място на Нет, която се изкачваше зад нея, и се огледа колебливо. Това, което в първия момент бе взела за маза, се оказа покрив на подземен гараж. Част от него беше пробита и през отворите се процеждаше сивкава дневна светлина. Измежду развалините и боклуците отпреди пет десетилетия се издигаха останките на коли, които на деня „Х“ бяха паркирани тук и никога повече не бяха отпътували. Тя отново се запита какво се бе случило тук. Градът бе напълно опустошен; толкова основно, сякаш нападателите бяха обхождали къща след къща, улица след улица и ги бяха сравнили със земята. При това Черити със собствените си очи беше виждала как бяха унищожили населението на цял град, без дори да счупят и един-единствен прозорец.

Хартман даде знак на един от войниците да му помогне и двамата се опитаха да запушат входа на шахтата с бетонен отломък, тежащ около един центнер. В продължение на няколко секунди те се мъчиха напразно да отместят отломъка, а после Кайл се промъкна безмълвно между тях, отблъсна внимателно, но настойчиво двамата мъже настрани и без видимо усилие търкулна отломъка върху отвора на шахтата. Очите на Хартман се разшириха от учудване, а в погледа на Леман пробягнаха малки пламъчета. Черити реши да държи под око младия войник. И преди бе забелязала антипатията, която той хранеше към Кайл. За разлика от Фелс на него му правеше удоволствие да ги третира като пленници — нея и особено Кайл.

Тя се откъсна от мислите си и хвърли поглед към Гайгеровия брояч.

Радиацията беше висока, но не и опасна. Въпреки това вероятно не бе разумно да се задържат тук повече от необходимото.

Тя хвърли въпросителен поглед към Хартман и лейтенантът посочи останките на една от ръждясалите коли, каквито се намираха навсякъде из подземния гараж. Едва когато се приближиха, видяха, че не бяха останки от кола. Това, което на пръв поглед изглеждаше като смачкан, разяден от ръжда микробус, при по-подробно разглеждане се оказа някакво бронирано превозно средство, в което имаше място за десет или дванадесет човека.