Волфганг Холбайн - Спящата армия

— Колко такива са оцелели тук? — осведоми се Черити.

— Твърде много — отвърна грубо Хартман. — Може би няколко хиляди. Никой не знае точно.

— Хиляди? — попита недоверчиво Черити. — Но от какво живеят?

— От всичко, което намерят — отговори Леман вместо Хартман. — В най-лошия случай се самоизяждат. Или изяждат децата си.

Черити погледна ужасено войника. Гласът на Леман бе изпълнен с такава омраза и презрение, каквото тя рядко бе усещала досега.

— И никога не сте се опитвали да им помогнете?

— Да им помогнем?

— Но това там са хора! — каза Черити. — Как…

— Не, не са хора — прекъсна я хладно Хартман. — Само така изглеждат.

Преди Черити да успее да възрази, Скудър каза тихо:

— Понякога се питам дали наистина съм на страната на тези, на които трябва.

Хартман се облегна назад и понечи да се сопне на Скудър, но в същия момент нещо се блъсна с глух трясък в колата и всички те погледнаха отново изплашено монитора.

В края на улицата се стрелкаха насам-натам някакви сенки. А после втори и трети камък изтрещяха по колата.

Фелс изруга и даде газ. Бронетранспортьорът отскочи и клатейки се полетя бясно надолу по улицата, клатейки се. Но градушката от камъни не престана; някои от тях бяха толкова големи, че при удара им колата се тресеше.

Фелс пусна кормилото с едната си ръка и посегна към командния лост за оръдията, но Хартман кимна рязко.

— Не стреляй! — заповяда той.

Фелс отдръпна ръка с видимо разочарование, но не възрази, а се концентрира напълно върху управлението на все по-силно люлеещата се кола. Пътуването до края на обсипаната с развалини алея трая само няколко минути, но то бе сякаш пътуване по острието на бръснач. Няколко пъти колата бе тежко засегната, а веднъж огромен скален отломък се срути от един насип и се размина с тях на метри. Най-сетне оставиха зад себе си земните жители.

— Свърши се — каза Черити и въздъхна. — Изглежда, че не се разбирате особено добре със земните жители, лейтенант Хартман.

Хартман се усмихна без чувство за хумор.

— На различно мнение сме — каза той. — Но често ние имаме по-добри аргументи.

След половин час слънцето започна да залязва и сивкавата светлина се смеси с наситения с прахоляк въздух. В колата бе станало много тихо. Понякога Леман и Фелс си разменяха полугласно откъслечни думи, а от време на време се чуваше стененето на ранения техник. След първата им среща със странните същества никой не бе отронил дума, но Черити усещаше точно какво става в душите на останалите. Тя не бе единствената, която се питаше дали тези хора бяха нейни съюзници. Те бяха врагове на Даниъл и помощниците му, но бяха ли поради това и нейни приятели?

Колата намали скорост и накрая спря. Черити се огледа тревожно и за първи път от половин час срещна отново погледа на Хартман.

— Какво става? — попита тя.

Хартман вдигна безмълвно ръка и я помоли да слезе след него.

Навън светлината бе станала толкова слаба, че Черити можа да долови само контурите на местността. Фелс не посмя да включи фаровете на колата, но имаше втори монитор, чиято камера очевидно бе съоръжена с усилвател на остатъчната светлина; изображенията върху него бяха бледи и размазани, така че изглеждаха още по-призрачни. При това картината, която той показваше, беше сама по себе си достатъчно зловеща. Също и тази част от разрушения град беше изцяло покрита с развалини. Храстите от дясната страна на улицата образуваха почти непроходима стена, която сякаш още повече подчертаваше овъглените руини. От другата страна на улицата се простираха редици криви дървета. Зад тях се движеха четири-пет фигури с дълги, сплъстени коси, облечени в дрипи. В първия момент Черити не успя да различи какво правеха, но Фелс превключи някакъв шалтер на арматурното табло и картината стана по-ясна. Черити видя, че фигурите се събираха в полукръг около някакво кално езерце.

— Какво правят там? — попита Скудър.

— Изчакайте за момент и сам ще видите — отговори Хартман.

В продължение на секунди никоя от фигурите не помръдна, а после от тресавището се появи огромна сянка. Макар че тялото й бе покрито изцяло със сива тиня, Черити и останалите познаха веднага какво беше това — мравка.

След секунда се появи втора, много по-малка, чието изкривено изображение върху монитора изглеждаше някак странно. И едва сега Черити разбра какво виждаха в действителност: двете мравки бяха малки момчета, а тинята не бе никаква тиня, а…