Волфганг Холбайн - Спящата армия

— Какво става? — попита повторно Черити.

Хартман махна ядосано с ръка, без да се обръща към нея.

— Тихо! — прошепна той. — Нито звук повече!

Черити погледна тревожно малкия монитор и замръзна от ужас.

Екранът показваше част от пуста улица, по която се движеше колата. На по-малко от сто метра пред нея се виждаха безброй черни, подобни на мравки фигури, а над тях кръжеше огромен сребрист диск.

— Все още ни търсят.

Хартман кимна напрегнато, но не отговори.

Мравките се движеха бавно по улицата, като все още влизаха поединично или на групи в разрушените къщи.

— Няма да успеем да минем — каза ядосано Хартман. — Претърсват всяко кътче.

— Смятам, че това нещо е напълно изолирано — каза саркастично Кайл.

Хартман му хвърли гневен поглед.

— Така е — каза той. — Освен ако не се опитат да разбият вратата. — Той помисли за момент, а после направи заповедническо движение с ръка. — Поемете курс на запад.

С крайчеца на очите си Черити видя как Фелс се сепна.

— Но това…

Хартман го прекъсна:

— Знам какво означава това — каза той. — Но в никакъв случай няма да успеем да преминем напред.

Най-после Фелс кимна и отново се втренчи в монитора. Изминаха почти десет минути, преди колата да потегли отново. Фелс изчака търпеливо по-голямата част от мравките да изчезнат в някакви развалини и скатове, даде внимателно газ, зави надясно и навлезе в тясна, почти задръстена от руини и насипи уличка.

Сега пътуваха много по-бързо и Фелс се прояви като отличен шофьор. Той си проправяше път през трудния, покрит с развалини терен. Очевидно беше пътувал често по този маршрут и познаваше местността като пръстите на ръката си.

Докато се движеха на запад, местността започна да се променя.

Улицата все още бе обградена от изгорели и съборени къщи, но все по-често Черити виждаше зелени и пурпурни петна. Скоро в разрушения асфалт пред тях се появиха и първите зелени туфи, а след още десет минути бронетранспортьорът вече се движеше през някакъв разрушен град, който почти не се различаваше от крайните квартали на свободната зона в Париж. От дълбоките пукнатини в земята се подаваха растения, сухи храсти, малки изкорубени дървета, но и зловещата зелено-виолетова флора на мороните, която нашествениците бяха засадили и в този град. Тук тя не вирееше така добре, както в Париж; вместо да измести местната растителност, тя се бе задоволила само да запълва празнотите в нея.

Внезапно на екрана се появиха очертанията на човешка фигура и Фелс натисна спирачката.

Човекът бе дребен и вървеше толкова наведен напред, че изглеждаше като гърбав. Косата му беше дълга до раменете и сплъстена, а по-голямата част от лицето му бе скрита зад брада, която сякаш не бе подстригвана през целия му живот. Беше облечен в дрипи, под които тук-там се виждаше тъмна кожа, покрита с белези и големи, възпалени места.

— Кой е този? — попита Черити изумена.

Хартман изсумтя:

— Някакво гадно животно — каза той.

Нескритото отвращение в гласа му накара Черити да извърне объркано поглед от екрана и да погледне Хартман. Лейтенантът наблюдаваше фигурата върху монитора със смесица от яд и погнуса.

— Животно? Смятате…

— Останало живо? — каза Скудър, като се приближи с любопитство и се опита да хвърли поглед върху екрана през раменете на Черити и Фелс. — Значи има и други оцелели тук?

Хартман кимна.

— Ако искате да го наречете така — каза той. — Те са животни! Изглеждат като хора, но не са, повярвайте ми.

Скудър понечи да възрази, но Черити му хвърли бърз, предупредителен поглед. Гласът на Хартман не бе изпълнен само с презрение. Тя усети със сигурност, че не е особено разумно да се връщат отново към тази тема.

— Продължавай! — заповяда Хартман на Фелс. — Но внимателно!

Фелс потегли предпазливо, фигурата изчезна от екрана така бързо, както се бе появила, но на Черити й се струваше, че усеща някакво бързо преминаване на живи същества през сенките на руините.

Бяха изминали само няколко минути, когато пред тях се появи втора мръсна фигура. Този път тя спря за момент, изгледа приближаващата се кола, обърна се с изненадващо ловко движение и изчезна в храсталака.

Хартман присви гневно устни.

— По дяволите! — каза той. — Забелязаха ни! Само това ни липсва!

— Как така? — попита Кайл. Той също бе станал и се бе приближил.

— Сигурно не са опасни — или?

Хартман му хвърли ядосан поглед, обърна му демонстративно гръб и се втренчи в монитора.