Волфганг Холбайн - Спящата армия

— Не. Огледах всичко основно. Всички уреди тук са много стари, но в отлично състояние. Или Хартман крие нещо от нас, или…

Вратата се отвори и в стаята влетяха Фелс и Леман с готови за стрелба пушки и израз в очите, от който Черити разбра, че са готови да ги използват.

— Какво означава това? — попита Черити. — Така…

— Млъкнете! — прекъсна я грубо Леман и насочи оръжието си първо към Кайл, а после към Черити.

— Вие двамата елате с мен! Другите да останат тук!

— Но защо? — попита Кайл.

Леман пристъпи светкавично бързо към него и го удари през устата с опакото на ръката си. Черити знаеше, че Кайл с лекота би могъл да избегне удара или да обезоръжи войника, но той дори не помръдна. Пристъпи половин крачка назад, сви болезнено лице и вдигна ръка към подутите си устни, които бяха започнали да кървят.

— Затваряй си устата, казах! — изсъска Леман. — А другите да останат тук!

Той отстъпи бързо две крачки назад и с гневен жест с ръка даде на Черити и Кайл да разберат, че трябва да го последват. Напълно объркана и все пак облекчена, че Кайл бе запазил присъствие на духа и бе продължил да играе ролята си, Черити тръгна между двамата войници по коридора и се обърна надясно.

Кайл я следваше, но, изглежда, не достатъчно бързо според представите на Леман, защото войникът го блъсна грубо. Черити се обърна ядосано.

— По дяволите, какво е това? — попита тя сърдито.

— Продължавайте! — заповяда Леман. — Лейтенант Хартман ще ви обясни всичко.

Бронираната врата на централата беше полуотворена и макар че бяха изминали само няколко минути, откакто бяха напуснали помещението, то изглеждаше напълно променено. Сега зад компютърния пулт седяха двама техници, а Хартман се беше навел със загрижено лице над една маса, покрита със скали и малки екрани. Всички монитори на стената работеха и показваха части от града.

— Какво се е случило? — запита Черити.

Хартман я погледна, сякаш я виждаше за първи път. Очите му се бяха смалили.

— Наистина ли не знаете, или сте просто една добра артистка?

Черити отговори с трудно овладян, но видимо треперещ глас:

— Нямаше да питам, ако знаех. Какво става? — Тя посочи Леман, който стоеше на половин крачка зад Кайл. — Защо започнахте изведнъж да се държите с нас като с пленници? Какво се е случило?

Хартман помълча за момент, а после се изправи и даде знак на войника да смъкне оръжието си. Леман го послуша, но продължи да държи пушката готова за стрелба.

— Открили са ни — каза Хартман.

Той посочи към стената с мигащи монитори, на които се виждаше цяла армия от бавно приближаващи се планери и черни четирикраки мравки воини.

— Няма съмнение. Те идват насам. Изглежда, още не знаят точно къде сме, но се приближават.

— И сега вие смятате, че ние сме виновни за това — предположи Черити.

— Нищо не смятам — отвърна хладно Хартман. — Знам само, че две и две са четири, капитан Леърд. Ние сме от петдесет години тук и те се опитват петдесет години да ни открият. И изглежда, че точно днес са успели. Странна случайност, нали?

— Може би не е случайност — каза спокойно Кайл.

— И аз дойдох до същото заключение — отвърна Хартман.

— Но все пак не смятате, че ние сме ви предали?! — каза възмутено Черити.

— Не — отговори Хартман. — Вероятно не вие, капитан Леърд, но може би странният ви приятел. Не съм нито глупав, нито сляп. Който и да е този негодник, едно е сигурно: не е някой набеден революционер като вашия приятел, индианеца.

— Така е — потвърди Черити.

— Приближават се, господин лейтенант — каза единият от двамата техници. — Още четири или пет километра. — Той захапа замислено долната си устна и измърмори: — Не разбирам. Ако не знаех, че е невъзможно, бих се обзаложил с дясната си ръка, че извършват пеленгиране в триъгълник.

Хартман му хвърли изпълнен с упрек поглед, а Черити се засмя саркастично.

— Ако смятате, че имаме у себе си радиопеленгаторен предавател или нещо подобно, претърсете ме спокойно, господин лейтенант. Без фалшив срам.

Очите на Хартман блеснаха гневно.

— Казах ви вече — не съм нито глупав, нито сляп — отвърна раздразнено той. — Знам, че никой от вас не носи нещо подобно у себе си. Но обяснете ми как иначе са ни открили, ако не чрез вас?

— Може би са засекли „търтея“ — каза Черити, повдигайки рамене.

Хартман направи гневен жест.

— Глупости! Той беше проверен основно, преди да го повикаме обратно. Смятате ли, че бихме издържали петдесет години тук, ако се оставяхме да бъдем преметнати толкова лесно?