Волфганг Холбайн - Спящата армия

— Това ваша идея ли е?

Младият войник поклати глава и посочи Хартман.

— Хрумването не е лошо — каза Черити, но Хартман само изръмжа по типичния за него недружелюбен начин.

— По-късно можете да ми правите комплименти, капитан Леърд. Сега ни оставете да видим какво се върши там вън.

Той натисна някакво копче на горната страна на уреда и в ръката му падна малка видеокасета. Той бързо я занесе към един видеокасетофон, включи го и се загледа съсредоточено в монитора. В първия момент на екрана не се виждаше нищо особено, без да се брои това, че местността, над която бе прелетял „търтеят“, бе напълно опустошена. В продължение на няколко секунди Черити бе объркана от привидно безцелния полет на уреда, но после разбра, че „търтеят“ бе наподобявал шеметния полет на бръмбар.

Известно време той се бе движил безцелно насам-натам между изпепелените руини на града. Маскировката му явно е била твърде перфектна, защото на два пъти бе нападнат от огромни, летящи създания, но бе успял с лекота да се отскубне от тях. Веднъж Черити помисли, че вижда на екрана да преминава бързо някаква човешка фигура, но когато попита Хартман, той се престори, че не е чул думите й. Накрая лейтенантът натисна един бутон и пусна записа с десетократно по-голяма скорост. Въпреки това изминаха още няколко минути, през които на екрана не се виждаше нищо друго, освен сиви, изгорели развалини. А после картината спря внезапно, както бе спрял и „търтеят“, и Хартман Пързо превключи на нормална скорост.

На края на разрушената улица, която мониторът показваше, над земята висеше във въздуха голям, сребрист диск. От долната му страна бе спусната тясна метална стълба, по която слизаха цяла дузина от черните, подобни на мравки създания на мороните.

— Войници — каза спокойно Кайл.

Черити вдигна объркано поглед.

— А не са ли всичките такива?

Кайл поклати глава, без да вдигне поглед от монитора.

— Повечето са работници — каза той. — Те също се бият, ако е необходимо. Но тези там са войници. Те са много по-силни и по-опасни. Мравките се събираха на малки групички и се отправиха пеша към опустошената местност от другата страна на планера. Черити видя, че повечето от тях бяха въоръжени не с обикновените малки лъчеви пистолети, а с тежки, груби пушки; други носеха вероятно някакви измерителни или навигационни уреди, към които поглеждаха непрекъснато и след това си съобщаваха нещо с пронизително свиркане.

— Изглежда, че приятелите ви особено силно желаят да ви видят отново — каза саркастично Хартман, като посочи малкото прозорче, което се бе появило в долния десен ъгъл на монитора. — Радиацията там е достатъчна, за да убие човек за десет минути.

— Радиоактивността не им влияе — каза Кайл. — Поне не много.

Хартман отново го изгледа недоверчиво.

— Знаете много неща за тези чудовища.

Кайл кимна. По устните му пробягна бърза усмивка.

— Вие също — каза той. — Човек трябва да познава врага си, за да може правилно да се бори срещу него.

Той бе изрекъл последното изречение само за да успокои Хартман.

Но думите му не произведоха нужния ефект. Хартман не вярваше на Кайл. И не криеше чувствата си към него.

„Търтеят“ продължи да се движи по-нататък, като се придържаше ниско над земята и използваше всяко естествено прикритие, за да не бъде забелязан. Известно време той следваше една от групите, а после пое в друга посока и отново спря за няколко минути близо до мястото на приземяване на друг планер. Това се повтори последователно четири-пет пъти, като курсът, който бе следвал уреда, можеше да бъде проследен на второ, по-малко прозорче на екрана. Очевидно планерите се бяха приземили по периферията на огромен, въображаем кръг; вероятно по границата на областта, която преди това бяха бомбардирали.

Хартман хвърли към Черити озадачен поглед.

— Какво, за бога, сте направили? — попита той. — Никога не съм преживявал такова нещо.

— Нищо — отвърна Черити почти безпомощно. — Но въпросът не е в това. Въпросът е какво те смятат, че сме направили.

Хартман се концентрира отново върху видеоизображението.

Картините си приличаха: планери, които летяха бавно и много ниско над града, и планери, които се приземяваха и от които излизаха безкрайни редици от черни, членестоноги фигури.

Очевидно мравките проникваха едновременно от всички страни на кръга в опустошения град, за да обходят всичко пред себе си, което бе бомбардирано.

През следващия половин час не получиха нова информация. После „търтеят“ започна да се отдалечава от планерите и с въздишка на разочарование.