Волфганг Холбайн - Спящата армия

Погледът му се плъзна по черната, лъскава фигура от хитин на мравката, която седеше до него пред контролното табло на планера и го държеше да виси неподвижно във въздуха над града на четири мили височина. Видът й все още създаваше у него неприятно чувство и това никога нямаше да се промени, независимо колко години още щеше да прекара в компанията на това гигантско насекомо. И въпреки това то го изпълваше с дива, почти безумна надежда.

Някога те също са били един свободен народ. И те вероятно са се борили ожесточено за свободата си, може би по-упорито и по-дълго от всеки друг народ преди тях. И те бяха загубили тази борба като всички други раси, към чийто свят се бе протегнала ръката на мороните, но все пак не бяха загинали.

Напротив. Днес те бяха най-верните приближени на мороните — техният меч и техният юмрук.

„А може би, мислеше си Стоун, един ден хората също ще станат такива. Те не можаха да спечелят тази борба, но може би ще могат да я надживеят като роби на една мощ и сила, която никога не биха могли да притежават като свободен народ.“

По свой начин Стоун беше прям, смел човек. Той беше убеден, че пътят, по който бе поел, беше единствено възможният. И че капитан Леърд би довела хората до тотално унищожение. Въпреки това мисълта, че тя е мъртва, не му донесе облекчение, а само дълбока, ужасна празнота.

Върху екрана се виждаше координатна мрежа от тънки, зелени линии, в която насам-натам се движеха множество малки светли точки. Ако човек се вгледаше внимателно, можеше да забележи, че положението им една спрямо друга не беше случайно. Те образуваха три четвърти окръжност, в която навлизаха все повече и повече от мигащите зелени точки, които се появяваха от десния край на екрана. Това, което на екрана изглеждаше като кръжащо ято комари, бе в действителност флотилия от четиридесет или петдесет планера и броят им нарастваше непрекъснато. Това бе цяла армия, която се придвижваше към града. И Черити имаше чувството, че знае със сигурност кого търсят.

Ако се съдеше по мрачните погледи, които Хартман хвърляше към нея и останалите, той таеше в себе си същите мисли.

— Колко са досега?

Въпросът бе отправен към един млад мъж с руса коса и светла, почти прозрачна кожа, седящ зад един от двата внушителни компютърни пулта, които заемаха почти цялото място в малката централа за наблюдения.

— Четиридесет и пет — отговори той, като хвърли бърз поглед към един от уредите си и уточни — четиридесет и шест.

— И във всеки от тях седят поне петдесет от тези животни — каза потиснато Хартман.

Той изгледа Черити с продължителен и не особено дружелюбен поглед.

— Коя, по дяволите, сте вие, че са изпратили половин армия след вас?

Би дала всичко, за да може самата тя да узнае отговора на този въпрос. Трябваше да има нещо общо с тайната станция на НАТО под посолството в Париж. Там сигурно има нещо, което е от особено важно значение за мороните. Толкова ценно, че дори само възможността то да се намира в нейните ръце, ги е накарала да превърнат досегашното преследване на нея и приятелите й, приличащо по-скоро на детска игра, в безмилостна битка.

— Какво има там навън? — попита тя, сочейки с глава монитора. — Имам предвид, освен нас?

Хартман сви грубо рамене.

— Нищо — каза той. — Шепа мравки и едно или две гнезда. — Въпросителният й поглед му показа ясно, че тя не е доволна от отговора и затова продължи с видимо нетърпение в гласа: — За едното знаем точно къде се намира. За съществуването на второто само предполагаме. Но съм сигурен, че има едно.

— Имате предвид царицата? — поиска да се увери Кайл.

— Да — отвърна Хартман, като докосна една точка от стената над монитора. — Гнездото се намира приблизително тук. Вероятно това е единствената причина, поради която вие и приятелите ви сте още живи. Ако го нямаше, те щяха да хвърлят още по-големи бомби.

— Не разбирам това — промърмори Черити.

Тя размени въпросителен поглед с Кайл и Скудър и после се обърна към Хелън. Момичето бе все още много бледо й, макар че Хартман и Черити многократно я бяха уверявали, че е вън от опасност, страхът й личеше ясно.

— Трябва да има нещо общо с тази база в Париж — каза Черити. — Казвал ли ти е баща ти някога какво се е надявал да намери там долу?

Хелън само поклати тъпо глава, но с крайчеца на очите си Черити забеляза как Хартман изведнъж я погледна много внимателно.

— Коя база? — попита той.

Черити се поколеба за момент, а после му обясни с няколко думи какво бяха намерили в Париж. При това се опита да му даде колкото е възможно по-малко информация, без да събуди недоверието му.