Волфганг Холбайн - Спящата армия

— Какво е това тук? — попита тя, докато вървеше до Фелс през дългия, много нисък коридор, подобен на килия с голи бетонни стени. Под тавана имаше проточена плетеница от тръби и електрически кабели, някои от които дори нямаха изолация. Тази инсталация трябва да беше положена или много набързо, или с много малко пари. И очевидно бе много стара. Вероятно нямаше метална част, която да не беше ръждясала. Въпреки това по-голямата част от нея все още функционираше. От луминесцентните лампи под тавана светеше само всяка втора; по стените през равни разстояния бяха разположени малки видеокамери, които следваха стъпките им с безшумно завъртане.

— Лейтенант Хартман ще ви обясни всичко — каза дружелюбно Фелс. — Вече пристигнахме.

Той посочи някаква врата в предния край на коридора. Черити го погледна с леко раздразнение, но не зададе други въпроси. Може би видеокамерите и несъмнено принадлежащите към тях микрофони накараха Фелс да млъкне внезапно.

— Е?

При нормални обстоятелства Щерн би погледнал изненадано, защото гласът на Хартман прозвуча съвсем спокойно и дори дружелюбно. Но обстоятелствата не бяха нормални и поради това Щерн продължи да наблюдава бъркотията от малки компютърни монитори, скали и уреди върху пулта пред себе си.

— Боя се, че няма какво повече да се направи — каза след кратко колебание.

Той погледна Хартман с уплашено изражение. Но Хартман само бърчеше загрижено чело и в продължение на няколко секунди се взираше втренчено в някаква въображаема точка между Щерн и стената зад него.

— А какво става с аварийната спирачка? — попита най-сетне той.

Щерн поклати категорично глава.

— Твърде късно е — каза той. — Опитах всичко. Но компютрите регистрираха нахлуване в защитната зона. Така че не може да се направи нищо повече. Вече от един час имаме вторичен алармен сигнал. — Той млъкна за момент, а после, окуражен от необикновеното спокойствие и невъзмутимост на Хартман, събра достатъчно смелост, за да посочи един от контролните монитори на стената и да добави: — Ако през следващите тридесет минути се появи още един от тези летящи дискове, ще се задейства и първичната алармена сигнализация.

Хартман се обърна и погледна Щерн. Той не беше суеверен човек.

Бе получил поста, който заемаше, само поради единствената причина, че принадлежеше към мъжете, за които се казва, че стоят винаги стъпили здраво с двата крака на земята. Но в този момент започна да вярва в лоши поличби, тъй като Щерн още не беше привършил, когато върху светещия в зелено монитор за радиолокационно наблюдение се появиха цяла дузина нови, отровнозелени мигащи точки.

Щерн въздъхна дълбоко.

— Това е то — каза отчаяно той. — Никаква сила на света вече не може да спре процеса на задействане на алармения сигнал.

Хартман също въздъхна. Дори не погледна Щерн, но лейтенантът усети как върху лицето му се изписа израз на дълбока загриженост.

— Да — прошепна той. — А после, явно напрегнат, се обърна отново към Щерн и се помъчи да се усмихне. — Отваряйте си очите, Щерн — каза той. — Аз ще отида да се погрижа за нашите гости. — А след кратка пауза добави с променен тон: — Надявам се, че ще си струва яда, който ни създадоха.

Слязоха по няколко малки, неравно отлети стъпала от бетон и се отправиха по втори, малко по-широк коридор с множество врати.

Фелс посочи края на коридора. Когато се приближиха към намиращата се там врата, тя се отмести с леко бръмчене настрани.

Фелс застана пред нея и направи подканващо движение с ръка.

Черити се поколеба за момент, но после премина покрай младия войник. Врата се затвори отново сама зад нея и тя чу тихото щракане на завъртащата се метална брава.

Помещението, в което влезе, я изненада. Бе очаквала да види бетонна килия с голи стени, но стаята, в която се намираше, би направила чест на всеки добър хотел, независимо от факта, че нямаше никакъв прозорец. Стените бяха облицовани с имитиращи дърво тапети и тя бе обзаведена с малко, но подбрани с вкус мебели. На срещуположната стена висеше огромна цветна снимка, показваща панорамата на някакъв град. Това, което веднага се наби в очите на Черити, бе очертанието на огромна катедрала с две остри кули, която се издигаше пред блестящата, синя лента на една река. После тя забеляза мъж с посивели коси, който седеше зад бюрото си в масивно кожено кресло и я наблюдаваше със студените си, почти безизразни очи.

— Предполагам, че вие сте лейтенант Хартман — каза Черити.