Волфганг Холбайн - Спящата армия

— Може би не обичат да им се крадат корабите? — попита Гурк.

Черити поклати решително глава.

— Това не може да бъде единствената причина — каза тя. — Разбирам защо ни преследваха и стреляха по нас. Но те хвърлят атомни бомби, Гурк. Никой не разрушава половин град, за да накаже няколко крадци на кораби.

Скудър се засмя, но веднага стана отново сериозен.

— Може би наистина заради Кайл — каза той. — След всичко, което знаем, той е първият от тези мегавоини, който е станал изменник. Може би разполага с информация, която в никакъв случай не бива да попадне в чужди ръце. Все пак те са нещо като техния елит, ако правилно разбирам нещата.

„Това е едната възможност, помисли си Черити. Но то не може да бъде единствената причина.“

— Би трябвало… да има нещо общо с бункера — измърмори тя. — Централата на НАТО, която намерихме в Париж.

— Как така? — попита Скудър.

Черити сви рамене.

— Това е само някакво предчувствие — каза тя. Преди да продължи, тя погледна Хелън. Момичето беше вече отново на себе си и я поглеждаше със смесица от любопитство и ужас. — В централата имаше нещо, което е било извънредно ценно за тях — продължи тя. — С изключение на Барлър аз съм единствената, която е била там долу. Занимавах се сума време с компютъра.

— Вие смятате… — пое си уплашено дъх Хелън и се втренчи в нея с разширени от ужас очи. — Вие не мислите, че баща ми е изпратил тези бомбардировачи след нас?!

— Не — отговори Черити твърде рязко, за да прозвучи наистина убедително. — Той лично сигурно не е. Вероятно дори и не знае за това. Но е някой, който смята, че сме узнали нещо.

— Но това е глупаво! — запротестира Хелън. — Баща ми никога не би…

— Той не е твой баща, малката ми — прекъсна я твърдо Гурк, като направи гневен жест към посоката, в която бе изчезнал Кайл. — И той е един от тях.

Очите на Хелън блеснаха войнствено. Но преди да успее да подхване спор с Гурк, Кайл се върна и им махна с ръка да напуснат вагона.

Скудър и Черити се покатериха бързо и се измъкнаха през счупения прозорец, докато Нет внимателно помагаше на Хелън да се изправи.

Сега тя можеше отново да върви, но лицето й се изкривяваше от болка, когато стъпваше на крака си. След кратко колебание Скудър я вдигна на ръце и я изнесе като дете от вагона.

— А сега? — попита Черити.

— Галерията се е срутила — каза Кайл. — Нямаме никакъв шанс да преминем през нея.

— А в другата посока?

Кайл отново поклати глава.

— Дори и да има някакъв път, радиацията ще бъде смъртоносна. Поне за вас.

— Чудесно! — каза Гурк. — Тогава наистина сме попаднали в хубав капан! Трябва само приятелите ти да дойдат и да ни приберат.

— Може би все пак има някакъв път — каза невъзмутимо Кайл. — Открих една врата. Зад нея има стълба, която води надолу. Не знам накъде.

— Тогава да установим — предложи Черити.

Хартман изгаси цигарата си в пепелника и се закашля. Бройер наблюдаваше как той повдигна изгорелия монитор от отвора в стената и предизвика съскащи къси съединения, тъй като беше забравил да разедини няколко кабела.

Хартман въздъхна безмълвно. Той се питаше кого беше подкупил или изнудил Бройер в предишния си живот, за да получи тази работа.

Той наистина беше компютърен гений, но за него пъхането на щепсел в контакта бе равносилно на самоубийство.

Той поклати безмълвно и неодобрително глава, запали нова цигара и издуха едно сиво облаче дим в лицето на Щерн, който се закашля демонстративно и започна да мята с ръце във въздуха.

— Нещо ново?

Щерн поклати глава и се престори, че гледа съсредоточено монитора си.

— Не. Те са все още тук. А идват и нови. Досега са… — погледът му пробягна върху три-четири от малките монитори и се спря неодобрително върху горящата цигара в ъгълчето на устата на Хартман — двадесет и пет.

— Още ли бомбардират?

— Не. Но кръжат над местността, която обстрелваха. Не ми харесва това.

Хартман хвърли кос поглед към Бройер, който тъкмо се опитваше да освободи едно кабелно съединение. Хартман се молеше горещо той да успее. Резервните части постепенно свършваха.

— Смятате ли, че ще кацнат?

Този път Щерн поклати веднага решително глава.

— Невъзможно! — каза той. — Не знам какво дяволско нещо хвърлиха там, но сигурно са проклетите им бомби.

Хартман наклони глава и го погледна въпросително.

— Кратък период на полуразпад — обясни Щерн. — Може би три или четири дни — максимум. Но в момента там е дяволски горещо.