Волфганг Холбайн - Спящата армия

— По дяволите! Какво беше това?

Хартман изруга, извърна глава настрани, лицето му се изкриви от болка и той разтърка с пръсти дясното си слепоочие, като едновременно погледна към редицата малки, мигащи монитори. Два от тях бяха излезли от строя и показваха само бял фон. „Вероятно кинескопите им са изгорели“, помисли си с яд Хартман. Уредите бяха на повече от шестдесет години.

Но може би тази светкавица би извадила от строя всеки филтър.

Пред очите на Хартман се движеха все още ярки светлини. Той беше сигурен, че щеше да бъде ослепен, ако филтрите не бяха реагирали светкавично бързо и не бяха погълнали деветдесет и девет процента от светлинния поток, който бе проникнал чрез мониторите в малката контролна кабина.

Той се обърна унило и погледна двамата техници, които седяха зад изподрасканите пултове. Бройер мигаше и търкаше непрекъснато очите си, докато Щерн очевидно не бе забелязал нищо. Но лицето му видимо побледняваше, когато погледът му пробягваше върху контролните уреди на пулта пред него.

— Попитах какво става — попита заповеднически Хартман тъмнокосия техник.

— Аз… не съм сигурен — отвърна нервно Щерн. Пръстите му се плъзнаха над пулта, задействаха няколко превключвателя и затракаха хаотично върху клавиатурата на някакъв компютър. — Но изглежда като…

— Като какво? — попита остро Хартман, когато Щерн млъкна колебливо.

Техникът насочи поглед нагоре и изразът на изумление в очите му се превърна в ужас.

— Било е атомна експлозия, господин лейтенант — каза тихо той.

Хартман не бе особено изненадан; той само се питаше кой би имал интерес да бомбардира град, в който вече половин век не живееше никой.

— Сигурен ли сте? — попита тихо той.

Щерн кимна рязко:

— Напълно. Данните не водят до друго заключение. Някой бомбардира града.

Хартман замълча за момент. Какво, за бога, ставаше там горе? Първо онези два космически кораба, които се обстрелваха взаимно, а сега това… Но той не бе тук, за да прави предположения. Той беше тук, за да действа.

— Какъв калибър? — попита той. — И къде точно е избухнала?

Щерн отново погледна за момент уредите си, а после отговори нервно, без да поглежда Хартман:

— Не особено голям. Смятам, петдесет, максимум шестдесет килотона. По-скоро граната, отколкото бомба. Но е имало няколко попадения.

— Няколко? — попита тревожно Хартман, за да се увери.

Щерн преглътна и го погледна едва сега.

— Минимум три или четири — каза той, — а може би и повече. Не мога да кажа точно. Повечето уреди са разрушени.

— И къде са паднали? — попита заядливо Хартман.

Щерн трепна като ударен при този язвителен намек и се опита да пропълзи към пластмасовата си седалка, докато седящият до него Бройер най-сетне свали ръка от очите си и погледна последователно него и Хартман. „Ако се съди по израза на лицето му, помисли си ядосано Хартман, той въобще не е разбрал какво се е случило. В какво съм се провинил, че ми зачислиха двама такива мухльовци?“

— Приблизително… десет километра оттук, господин лейтенант — отвърна Щерн, след като гледа дълго своето командно табло. — Недалеч от моста. Вероятно той също е разрушен.

— По дяволите!

Хартман се извърна отново и погледна с упрек двата изгорели екрана, сякаш ги обвиняваше за това, че не знае точно какво става сега там.

— Има ли и някакви други лоши новини? — осведоми се той сърдито.

— Гъмжи от кораби — каза тихо Щерн. Гласът му прозвуча почти страхливо.

— И какво точно означава това? — попито потиснато Хартман с оня измамливо спокоен тон, който познаваха и от който се страхува всички, които имаха съмнителното удоволствие да работят с него.

— Не мога да кажа точно — отговори колебливо Щерн. — Повечето уреди не работят. Ще трябва да минат няколко часа, докато започнат да функционират отново. Но последния път на екрана видях пет или шест.

— Пет или шест — повтори полугласно Хартман.

По лицето му пробягна особен израз. За петте десетилетия, през които беше на служба тук, той не бе виждал никога едновременно над града повече от три от огромните, сребристи летателни дискове, а още по-малко някой от тях да хвърля атомни гранати над празни къщи.

— Още ли бомбардират? — попита той.

— В момента не — отговори прилежно Щерн. — Но изглежда, че още не са се отдалечили, иначе радарът щеше да ги засече.

— Остроумно заключение — каза заядливо Хартман и се обърна към двамата техници.