Волфганг Холбайн: Спящата армия

Бройер сведе рязко поглед, сякаш въобще не беше тук, докато Щерн започна нервно да опипва устни с върха на пръстите си.

— Може все пак да потрябвате за още нещо, Щерн — продължи весело Хартман. А после изведнъж стана отново сериозен.

— Тази работа не ми харесва — каза той. — Събудете онези двама кретени Леман и Фелс. Трябва да се поогледат малко там навън.

— Радиацията… — поде Щерн, но бе прекъснат веднага от Хартман.

— Не питам за мнението ви, Щерн — изрева Хартман. — Събудете ги!

Срутването на каменните отломки бе отстъпило място на сипещия се от покрива прах. Но шумът от експлозиите все още се долавяше така, сякаш целият град щеше да се срути върху главите им.

Мимоходом Черити се питаше защо мороните си правеха толкова труд да застелят разрушения град с килим от по-малки гранати, вместо да хвърлят просто една водородна бомба и така да изпратят самоназначилите се спасители на Света на другия край на Слънчевата система. Все пак те бяха имали късмет; Кайл, който очевидно можеше да вижда в тъмнината като котка, този път ги бе довел до този прастар, ръждясал вагон от метрото, който от половин век стоеше изоставен върху релсите. Те едва бяха влезли в него, когато половината тунел над главите им започна да се срутва. Може би последната експлозия не е била най-силна, а просто се е оказала последният удар, разрушил и без това разклатените основи на подземната галерия. През последните няколко минути Черити не вярваше, че ще преживее следващите моменти; предната част на вагона бе смачкана като плоча от изсипалите се върху него тонове бетон и пръст. А после настъпи тишина.

— Какво, по дяволите, правят онези там горе? — прозвуча от непрогледната тъмнина приглушеният глас на Гурк.

Никой не отговори, но за втори път Черити вдигна лявата си ръка и погледна Гайгеровия брояч. Малката червена индикация в момента представляваше единственият източник на светлина. Стойностите за радиоактивното лъчение все още не бяха в най-опасната зона, но постепенно положението щеше да стане лошо.

Макар че бе сляпа като останалите, тя внезапно усети, че Кайл я поглежда.

— Изглежда, че вашите приятели отдават твърде голямо значение на това да ни спипат — каза тя.

Кайл не отговори, но от другия край на вагона Скудър добави:

— Да. Питам се само кого всъщност преследват те.

— Мене — каза Кайл.

— И затова заразяват половината град с радиоактивно излъчване? — попита недоверчиво Черити.

— Радиацията трае много кратко — каза Кайл. — След няколко дни опасността ще премине.

— След няколко дни? — засмя се иронично Скудър. — Освен ако не остане нищо след това. Все пак предлагам да си създадем удобства тук долу.

— Престани, Скудър — каза вяло Черити. А после се обърна отново натам, откъдето в тъмнината бе прозвучал гласът на Кайл. — Какво сте направили, за да си правят толкова труд да ви унищожат?

— Нищо — отговори Кайл. Тя чу как той стана и започна да се занимава с нещо в тъмното. — Предполагам, не са особено очаровани от факта, че не искам да се оставя да ме унищожат.

— Може би трябваше да ви направим услугата ние да сторим това — каза саркастично Гурк.

Кайл дори не си направи труда да отвърне нещо. Изведнъж изпод тавана на вагона замъждука мътна, жълта светлина. Черити премигна изненадано, когато видя, че Кайл бе запалил една от старите лампи.

В мъждивото сияние на петдесетгодишната луминесцентна лампа се виждаше цялата степен на разрушението. Галерията бе почти изцяло съборена и все още тук-там се свличаха камъни и буци пръст. Те бяха в капан. Може би не им оставаха и минути, за да успеят да се освободят.

Кайл стана и започна да се занимава с втора лампа, за да пробуди и в нея живот. Със свити колене Скудър седеше върху една строшена пластмасова пейка и го наблюдаваше смръщено. Нет се занимаваше с дъщерята на Барлър, която с каменно лице се бе облегнала на стената, и масажираше ранения й десен крак.

Празният поглед не се хареса на Черити. Тя стана, мина приведена край Нет и Хелън и се наведе загрижено към тъмнокосото момиче.

— Всичко наред ли е?

Хелън не реагира, но Нет погледна нагоре и поклати глава. Не, Хелън съвсем не беше в ред. Не за първи път, откакто бяха избягали от Париж, Черити си даде сметка, че беше грешка да вземат момичето със себе си.

Но в момента не можеха да направят нищо за Хелън. Тя стана, отиде към задния край на вагона и се опита през праха да разпознае нещо от обкръжението им. Тогава и втората луминесцентна лампа светна, за момент изпълни вагона с почти неприятна жълта светлина и угасна веднага с кратко, синьо проблясване. Кайл се обърна, сви разочаровано рамене и не се опита да запали трета лампа. Внезапно прозвуча трясък, а малко по-късно към тях долетя отдалеч, много далеч, приглушен тътен. Черити погледна ужасена нагоре, но тунелът все още издържаше.