Волфганг Холбайн - Спящата армия

— Може би това се дължи на техниката, с която сте ги привели в състояние на дълбок сън — подхвърли Нет с деловитост, която изненада Черити.

Хартман изгледа безпомощно уейстлендърката и вдигна рамене.

— Възможно е, но не е твърде вероятно. Казах ви вече: само осем от десет се събуждат отново. Но това тук е… напълно необяснимо.

Докато Нет и Хартман продължаваха дискусията си, Черити пристъпи отново към стъклената преграда и започна да наблюдава младия мъж от другата й страна. Войникът се раздвижи. Той се надигна бавно като марионетка, с чиито конци си играе неопитен играч, пристъпи несигурно към стъклената преграда и вдигна ръце.

Черити отстъпи инстинктивно крачка назад. Разговорът зад гърба й бе преустановен рязко.

— Какво, по дяволите… — измърмори Скудър.

Войникът се блъсна с вик в стъклената преграда, която откъм неговата страна бе като огледало, и я натисна с ръце. Погледът на празните му, помътнели очи търсеше Черити.

— Черити! Помогни… ни — прошепна той.

Скудър пое шумно въздух, а Черити гледаше смаяна съненото лице от другата страна на стъклото.

— Помогни… ни — повтори шепнещият глас.

— Но това е… невъзможно! — запелтечи Хартман. — Той… не може да ви види. И не може да знае името ви!

Войникът залитна. Ръцете му се плъзнаха шумно по стъклото, той се свлече на колене, сякаш и последните му сили го бяха напуснали, но погледът му се задържа върху Черити. И макар че това бяха същите празни, мъртви очи, Черити почувства ясно отчаяната молба в тях.

И внезапно узна всичко. С всяка изминала секунда тя разбираше за какво си спомнят тези очи. И разбра също колко ужасно се бяха излъгали всички те.

Преди войникът да се строполи, тя се обърна и се втурна навън.

— Но вие сте съвсем побъркана! — каза Кремер. Той отчаяно се мъчеше да запази поне външно спокойствие. Известно време наблюдава Черити, сякаш очакваше тя да реагира на думите му, а после хвърли молива, който държеше в ръка, и скочи. — Обясних ви, че в момента никой не бива да напуска тази станция. А вие искате да ви предоставя хеликоптер, за да се върнете при онези диваци, от които нашите хора едва ви освободиха?

— Не е точно така — каза Черити, но Кремер я прекъсна с нетърпелив жест.

— И дори не искате да ми кажете причината за това! — продължи грубо той. — Моля ви, капитан Леърд, какво бихте сторили вие на мое място?

— Не знам — отговори Черити. — Но поне щях да помисля върху това.

— Върху кое? — опита се да се усмихне саркастично Кремер, но само направи някаква гримаса. — Върху тази… тази напълно объркана история, която разказвате?

— Знам, че звучи невероятно — каза Черити, — но знам също, че съм права. Това, което се е случило с войниците ви, има нещо общо с джеърдите. И се боя, че ако не предприемем нещо, ще настъпи катастрофа.

Кремер се изсмя хладно. Вероятно искаше да я скастри, но се задоволи само с повторно поклащане на глава и се отпусна в коженото си кресло, което изскърца под тежестта му.

— Дори и да искам, мис Леърд, не мога да ви пусна да си вървите в момента.

— Какво означава това? — попита сърдито Скудър. — Да не сме ваши пленници?

— Естествено, че не — отговори бързо Кремер. — Но никой не може да напуска станцията в момента. Това не важи само за вас, а за всички. Дори и за самия мен.

— Защо? — попита Черити.

Кремер въздъхна.

— Не знам точно какво става там вън — каза той. — Но никога досега не съм виждал толкова много планери. Повярвайте ми, ако си подадем дори само носа навън, ще ни застрелят всички вкупом.

— Тогава забравете идеята с хеликоптера — предложи Черити — и ни дайте каквото и да е превозно средство.

— Безсмислено е — възрази Кремер. — Дори няма да успеете да се приближите до града. Освен това не бива да забравяте, че бяхте доведени тук с хеликоптер. Полетът трая вероятно не повече от десет минути, но сме на повече от сто километра от центъра на града. А улиците са в окаяно състояние. Ще ви са необходими два дни, за да стигнете до града.

— Това е наш проблем — или? — попита Скудър.

— Не — отвърна спокойно Кремер. — Не само ваш, когато се касае за сигурността на хората ми и тази станция. Боя се, че все още не ме разбирате. Това тук е може би последното място в света, което не е завладяно от тях.

— Страхувате се, че ще ви предадем? Това е смешно.

— Престанете! — прекъсна го ядосано Кремер. — Вие сте израснали там вън, нали? Трябва ли изрично да ви обяснявам, че те имат средства и начини, чрез които да изтръгнат всичко от всеки? Не се съмнявам нито във вашата лоялност, нито във вашата смелост, но няма да можете да им се противопоставите дори и за десет минути. И вие го знаете толкова добре, колкото и аз!