Волфганг Холбайн - Спящата армия

— Това означава, че ако тези мъже се събудят веднъж, ще останат така — каза Черити. — Накратко: ще ви създадат много работа.

— Ако беше само това… — каза тихо Хартман.

— Какво означава това? — попита Нет.

Кремер въздъхна шумно.

— Покажете им, Хартман — каза тихо той.

Когато паниката премина, бе твърде късно. Той се пробуди секунда преди някаква невидима, стоманена лапа да посегне към мислите и душата му и да ги изтръгне от полуразкъсаното му тяло; а може би все още имаше време да изкрещи някаква заповед, за да предотврати включването на тези ужасни машини, които щяха да му подарят нов живот и едновременно с това да издадат смъртната му присъда, но той бе парализиран от страх и когато разбра, че Луцифер го бе излъгал и че времето, което му оставаше, не се измерваше в седмици, нито дори в часове, а в минути, то и тия последни ценни минути бяха почти изтекли и последното, на което бе способен, бе пронизителен вик на ужас.

Това, което се случи впоследствие, бе като кошмарен сън. Стоун знаеше, че не бе изживял в действителност всичко това, за което си спомняше. И въпреки това никога нямаше да забрави тези ужасни картини. Нещо бе изтръгнало духа от тялото му и го бе запратило в безкрайността, в която нямаше Тук и Сега, нямаше време, нямаше нищо. Той прекара цяла вечност в необятен свят, изпълнен с тъмнина и самота, а после усети как някаква студена машина посяга към него, зомбира мислите му и изследва всеки момент от съществуванието му. Накрая тъмната бездна на безкрайността се бе превърнала в друг, още по-тъмен затвор.

Не знаеше колко време бе прекарал в оная тъмница, която бе превърнала мислите и чувствата му в последователност от запаметена информация, в една компютърна програма с наименование „Даниъл Стоун“, която чакаше да бъде активирана. Последният му ясен спомен бе чувството, че отново има тяло. Той отвори очи и видя над себе си лицето на Луцифер. Когато понечи да се изправи, някакъв болезнен тласък го събори назад. Тялото му бе приковано с безброй маркучи, проводници и тънки кабели.

— Какво става? Къде съм? — попита той, като извърна повторно, но много по-внимателно, глава и погледна адютанта си. — Ти ме излъга!

— Нямах друг избор, господине — отговори мравката. — Имаше усложнения. Някои от най-важните жизнени функции внезапно престанаха да действат. Имаше опасност за живота ви.

— Трябваше да ми кажеш!

Луцифер кимна.

— Знам. Готов съм да понеса наказание за грешката си. Но спасяването на живота ви бе най-важното нещо. Нямаше време да ви информирам.

Стоун погледна мравката със смесица от ярост и слаба надежда.

Раболепният тон на Луцифер не беше този, с който той би говорил с един предател. А вероятно още не знаеше какво бе сторил Даниъл.

— Развържи ме! — настоя Стоун.

Луцифер се поколеба.

— Би било по-добре, ако…

— Махни тези проклети неща! — прекъсна го грубо Стоун. — Веднага!

Огромното насекомо се приближи покорно и освободи безбройните съединения, чрез които новото тяло на Стоун бе свързано към компютърните съоръжения. Това, което Луцифер правеше, бе много болезнено, но той потисна вика си. Погледът му блуждаеше по блестящите уреди и се задържа върху огромния правоъгълен екран, който се бе втренчил към масата като неподвижно сляпо око. Не много отдавна той бе виждал подобно съоръжение в Париж. То бе показало всеки спомен, всяка картина от паметта на заловения мегавоин.

След като Луцифер махна и последната игла от вените му, Стоун му заповяда грубо да му донесе нещо за обличане и се изправи внимателно. Предупреждението на Луцифер не беше преувеличено — веднага му се зави свят и почувства такава слабост в крайниците си, че с мъка успя да се задържи седнал на края на операционната маса. Изчака, докато помещението около него престана да се върти, изправи се много внимателно, хвана се с лявата ръка за ръба на масата и погледна изпитателно новото си тяло.

Нищо по него не бе се променило. То беше същото тяло, с всички предимства и недостатъци и всички малки дефекти, които някога го бяха ядосвали; но следите, които животът бе оставил върху него, бяха изчезнали. Въпреки слабостта, която тегнеше над него като невидима оловна тежест, той усети в себе си енергия, каквато не бе чувствал от години.

Беше зловещо чувство. Той се бе вмъкнал в това тяло като в ушит по мярка костюм, но който все пак не бе негов. Този, който всъщност трябваше да го носи, никога нямаше да се пробуди отново за живот. Бяха взели от него една-единствена клетка и от нея бяха създали това ново тяло, но не бяха позволили да се събуди животът в него.