Волфганг Холбайн - Спящата армия

Компютърната централа на базата бе по-малка от тази в Париж. Но тук полукръглата зала с огромна мониторна стена не бе мъртва гробница, а бе изпълнена с живот. Повечето компютърни пултове от другата страна на стъклената преграда не бяха заети в момента, тъй като Кремер бе отпратил повечето от хората, когато пристигнаха. Иначе всеки компютър тук щеше да работи.

Черити се досети защо бяха свикали такава голяма група в чест на посрещането й. Те бяха не само чужденци, попаднали по случайност тук, които след няколко дни щяха отново да изчезнат, а вероятно първите хора, проникнали отвън в този свят от бетон и неонова светлина. Първите оцелели след огромната катастрофа, които мъжете и жените тук долу срещаха лице в лице след половин столетие. С въздишка на изтощение Черити прекара ръце по лицето си. Очите й пареха от продължителното, напрегнато взиране в екрана и когато ги затвореше, виждаше все още зеленикавите, светещи надписи върху екрана. Бе сигурна, че предположението на Кремер бе правилно. Някъде в необхватната памет на тази компютърна станция бе скрито нещо, което или бе от особена важност за мороните, или бе особено опасно за тях. Но те не знаеха какво бе то и докато нямаха поне една отправна точка, търсенето им щеше да бъде съвсем безрезултатно.

Внезапно Хартман застана до нея.

— Напредвате ли? — посочи той монитора.

Черити поклати унило глава, изключи терминала с рязко движение и се завъртя със стола си.

— Нито крачка — каза тя и сви гневно в юмрук дясната си ръка. — Просто не знам къде и какво да търся.

Хартман смукна от цигарата си, закашля се и пропъди с ръка дима пред лицето си. Той стана и хвърли гневен поглед към климатичната инсталация на тавана.

— Някога ще взема една граната и ще хвърля във въздуха това нещо! — каза той.

— Очевидно тук долу не всичко функционира толкова безупречно, колкото твърдите.

— Това проклето нещо никога не е функционирало. Имате ли желание да излезете за малко навън с мен? Изглеждате смъртно изморена.

Черити погледна часовника си и се ужаси. Бе прекарала пред терминала повече от четири часа. Нищо чудно, че едва успяваше да държи очите си отворени. Тя стана, хвърли към монитора на терминала последен, изпълнен с упрек поглед и напусна помещението след Хартман.

Компютърната централа се намираше в специално защитено помещение на двадесет метра под пещерата. Те се изкачиха с асансьора и прекосиха един дълъг, пуст коридор, под чийто таван бяха разположени видео очите на автоматичната контролна инсталация, следящи всяка тяхна стъпка. Макар и да знаеше, че компютрите ще се задействат само при преминаването на непознати пришълци, Черити не можеше да се освободи от обзелото я неприятно чувство, докато, крачеше из коридора след Хартман. Едва дишаше, когато излязоха през трикратно защитения шлюз. Макар логиката да й подсказваше, че това е напълно безсмислено, тя наистина имаше чувството, че може да диша по-свободно тук вън.

— Уморена ли сте? — попита Хартман с почти нежен глас.

— Не, само разочарована — отговори Черити.

— Какво очаквахте?

Черити сви рамене.

— Не знам — отвърна тя. — Може би имах наивната представа, че ще трябва само да натисна няколко клавиша, за да получа отговора на всички въпроси.

— А може би не сте задали правилните въпроси?

— Знаете ли защо?

Хартман поклати глава, бръкна в джоба на якето си и запали нова цигара.

— Не — каза той. — И не съм сигурен дали изобщо искам да знам.

От джоба на ризата му долетя тихо, но пронизително писукане.

Лейтенантът бръкна, извади някакъв правоъгълен уред и в продължение на няколко секунди го наблюдава със сбърчено чело. А после натисна някакъв бутон в горната му страна и писукането замлъкна. Черити го погледна въпросително.

— Моят господар ме вика — каза иронично Хартман.

— Кремер?

Хартман кимна.

— Да. По-добре е да отида веднага. Ще ме придружите ли?

Черити се поколеба. Нямаше никакво желание да вижда отново Кремер, но мисълта да остане сама тук й се стори по-непривлекателна. Тя кимна. Хартман се обърна и посочи малката постройка в края на пещерата, в която се намираше кабинетът на Кремер.

— С колко хора разполагате тук долу? — попита Черити.

Хартман се поколеба достатъчно дълго, преди да отговори, и Черити разбра, че не е съвсем сигурен или че наистина не бива да дава такива сведения. Той сви небрежно рамене и каза:

— В нормалния случай около шестстотин.