Волфганг Холбайн - Спящата армия

Черити преглътна острата забележка, която бе на езика й. Кремер вероятно бе прав за себе си — мравките нямаше да простят така лесно смъртта на царицата. Но по-важно бе да намерят Хелън, Кайл и джуджето, преди да пристигнат войниците на Стоун.

— И освен това в момента имаме да вършим по-важни неща — продължи Кремер.

— Например? — полюбопитства Черити.

Лицето на Кремер помръкна.

— Не искам да ви залъгвам — каза той. — Освен това би трябвало да сте сляпа, за да не забележите, че… имаме проблеми.

— Не мога да си представя, че съществува нещо, с което типове като вас не могат да се справят с лекота — подхвърли саркастично Скудър.

Черити го погледна предупредително, но изглежда, че думите на индианеца по-скоро забавляваха Кремер, отколкото го ядосваха.

— В известен смисъл и вие не сте съвсем невинен, скъпи мой.

— Аз?

Кремер поклати глава.

— Всички вие, или по-точно, обстоятелствата около пристигането ви тук.

— Опасявате се, че малкото ви скривалище може да хвръкне във въздуха, ако мравките започнат да ни търсят упорито? — предположи Скудър.

— В никакъв случай — отговори спокойно Кремер. — Те ни търсят вече петдесет години, без да могат да ни открият. И ако не направим някоя грешка, ще ни търсят още петдесет години.

Той се обърна и тръгна бавно към стълбата. Черити и останалите го последваха.

Тя смяташе, че Кремер ще поясни думите си, но докато напуснат сградата и се върнат в пещерата, той продължи да говори за маловажни неща.

— За какви проблеми споменахте? — попита най-сетне Черити.

— Може би това не е точната дума — отговори уклончиво Кремер. — Знаете ли, мислих по два-три въпроса. Между другото и за това, защо мравките си правят такъв труд да ви убият.

— Създадохме им сума ядове — каза Скудър.

Кремер само поклати глава.

— Вярвам ви — каза той. — Оценявам смелостта ви и щетите, които им нанесохте, мистър Скудър. Но смятам, че през последните петдесет години ние сме им създавали много повече ядове. И въпреки това не хвърлят атомни бомби над главите ни.

— Може би тепърва ще го сторят — каза Скудър.

— Може би — отговори невъзмутимо Кремер. — Но не вярвам особено. За да разрушат тази база, трябва да знаят съвсем точно къде се намира тя или да използват оръжие, което би направило необитаем половината от този континент. А те няма да сторят това. Имат нужда от този свят. Няма да заличат с лека ръка петдесетгодишния труд по колонизацията му, за да унищожат само няколко бунтовници и самолетите им. — Той млъкна, изгледа продължително Черити и поклати глава, преди да продължи: — Не, трябва да има нещо друго. Вие ми разказахте с колко труд сте се добрали до бункера на НАТО в Париж. Там долу трябва да е имало нещо, което е от особена важност за тях.

— Вероятно — каза Черити и сви рамене. — Но ви давам честната си дума, че не знам какво е то.

— Вярвам ви — отговори Кремер. — Но нашите приятели морони очевидно не ви вярват. А може би така е по-добре.

— Защо? — учуди се Черити.

— Защото може би по този начин ни дават важно указание — отговори Кремер.

Черити го погледна объркано и той продължи:

— Може все още да открием това, за което те предполагат, че го знаем.

— Шегувате се — каза тревожно Черити. — Бункерът бе напълно унищожен.

Кремер кимна.

— Този бункер. Но в Европа има още три такива съоръжения. Едното се намира в Лондон. Доколкото знаем, то е било разрушено още през първите дни на нашествието. Второто вие самата вдигнахте във въздуха. А третото…

— Това ли е? — предположи колебливо Черити.

Кремер кимна.

— Правилно, капитан Леърд. Това, което беше запаметено в компютъра на базата на НАТО в Париж, ние също го знаем.

Черити спря и погледна изумена дребния генерал-майор.

— Ясно ли ви е какво казвате?

— Естествено — каза той. — Това, което нашествениците са търсили в Париж, го притежаваме и ние.

Царицата вилнееше. Крясъците на огромното чудовище караха пода да трепери и мравките, които се опитваха да се погрижат за него, се свиваха под ударите му. Огромната, подпухнала задна част на тялото му пулсираше и се мяташе лудо насам-натам, при което изхвърляше непрестанно яйца подобно на огромна, повредена машина, която вече не е в състояние да извършва работата си.

Кайл усети, че не само физическата болка докарваше до лудост това създание. За първи път той стоеше лице в лице с царица на мравките, но не за първи път виждаше такава. И все пак тази царица се различаваше от всичко останало, което той бе срещал. В огромните й фасетни очи се четеше изумителна интелигентност, съчетана със злината на разсърден бог.