Волфганг Холбайн - Спящата армия

Всъщност, през повечето време бе говорила Черити; същата история, която бе разказвала безброй пъти след събуждането си и която Кремер знаеше със сигурност, защото той бе подел разговора със забележката, че лейтенант Хартман го е информирал вече за най-важното по радиостанцията. Въпреки това той бе слушал внимателно, когато тя му разказваше какво бе преживяла след събуждането си в руините на СС01.

— … и сега сме тук — завърши Черити. — Не мога да кажа, че начинът, по който ме поканихте, ме зарадва особено.

— Нещастно стечение на обстоятелствата — каза Кремер, като погледна стоящия зад Черити Хартман. — Истина ли е това, което казва за Леман капитан Леърд?

Хартман отговори с кратко „да“.

— Тогава го арестувайте — каза Кремер.

— Но… — понечи да възрази Хартман.

— Да остане в ареста! — прекъсна го Кремер. — Като намеря време за това, той ще трябва да отговаря лично пред мен. Не допускам никаква саморазправа сред войниците си.

— Може би просто е изпуснал нервите си — чу се да казва Черити за своя най-голяма изненада. — Всичко се случи така бързо… и той беше много нервен.

Кремер сви учудено вежди.

— Вие го защитавате? Това ме изненадва. Той е застрелял един от приятелите ви.

Черити поклати глава.

— Кайл не е мъртъв — каза тихо тя.

Кремер я изгледа замислено, махна с ръка, за да отпрати Хартман, и стана рязко. Черити потисна усмивката, защото при това той сякаш стана още по-дребен. Бе малко по-висок от Гурк; очевидно седеше върху много висок стол.

— Допускам — започна той, след като Хартман бе излязъл, — че вие и приятелите ви очаквате помощ от нас.

Черити се поколеба за момент, а после поклати глава.

— Всъщност не — каза тя.

Кремер я погледна с леко учудване, но и с видимо облекчение.

— Не?

— Всичко това тук… е много впечатляващо — отговори колебливо Черити. — Но смятам, че ако имахте необходимата мощ, за да разгромите мороните, отдавна щяхте да сте го сторили.

— Така е — потвърди Кремер. — Смятам, че бихме могли да им дадем добър урок, за който ще си спомнят още сто години, но не можем да ги победим. — Той въздъхна тежко и продължи: — Издържахме петдесет години тук, но знаете ли защо? Защото се държахме много предпазливо.

— Но Хартман каза…

Кремер я прекъсна:

— Хартман може да мисли каквото си иска, капитан Леърд. Той смята, че имаме шанс, че трябва само да изчакаме достатъчно дълго, докато някога настъпи денят, в който ще им дадем да се разберат.

— Но той няма да дойде — каза Черити.

Кремер кимна.

— Това не е игра, капитан Леърд. От време на време обстрелваме някой от планерите им, а те унищожават някоя от външните ни станции или някой патрул.

— Странна игра — каза мрачно Черити.

— Но функционира — възрази Кремер. — И докато съблюдаваме правилата й, и те ще правят същото. Тук долу сме на сигурно място, докато не им нанесем по-сериозни щети. Не се радвам особено много на това, което се случи в Кьолн, повярвайте ми. И не заради приятелите ви. Не биваше да се унищожава гнездото. Но аз разбирам пилотите. Всъщност това беше моя грешка.

— Защо?

— Казах ви вече, че това е игра. Но ако тази царица е мъртва или умре, вече няма да се задоволят само с това да унищожат няколко от нашите патрули. Вие виждате, че ние стоим тук, изолирани от останалия свят. Знаем само какво се разиграва в непосредствена близост до нас и нямаме почти никаква информация за света.

— Но знаехте за съществуването на тези две царици?

Кремер кимна.

— Да — отговори той. — Но не знаехме къде се намират. През последните десет години хората ми търсеха гнездото им.

— Но защо? — учуди се Черити. — Ако не сте възнамерявали…

— Ако не са имали поставена задача, или? — прекъсна я Кремер. — Те са войници, капитан Леърд, а на войниците трябва да се поставят задачи. Не можете да оставите един мъж да седи някъде една година със скръстени ръце, а след това отново да разчитате на него.

— И какво ще стане сега с нас? — попита направо Черити. — Със Скудър, Нет и мен?

— Какво ще стане с вас? — прозвуча учудено гласът на Кремер. — Нищо. Вече ви казах — хората ми са били по-усърдни, отколкото трябваше. Ако държите на това, моля официално за извинение заради поведението им. Вие и спътниците ви сте наши гости дотогава, докато искате. Можете да останете, а можете и да си вървите.

— Но не трябва да очакваме никаква помощ от вас? — предположи Черити.

— Зависи какво разбирате под помощ — отговори Кремер. — Имаме достатъчно екипировка, оръжие, запаси, но не можем да ви предложим нещо повече.