Волфганг Холбайн - Спящата армия

Кайл се огледа, сякаш търсеше нещо, и най-сетне откри Гурк, който стоеше разкрачен над една безжизнена фигура, размахваше ръждясала желязна пръчка и с изненадващ успех се отбраняваше от плъховете.

Кайл разбра чие беше безжизненото тяло и с вик на ужас се хвърли напред.

Но успя да направи само една крачка. Един от гризачите връхлетя върху него и се впи в рамото му. С едно-единствено яростно движение той отхвърли плъха от себе си, вдигна го нагоре и с все сила го хвърли срещу стената. После се втурна нататък, но веднага бе нападнат от две други животни, които се впиха в ръцете и бедрото му. Кайл измъкна оръжието си. Не се поколеба да стреля, но малкият пистолет издаде само някакъв мимолетен вой. Той се освободи от тях с два-три силни удара, отправи се към входа на тунела, от който излизаха плъховете, и стреля. Светлинният поток, излязъл от дулото на малкия пистолет, превърна половин дузина от огромните зверове в облаци прах. Кайл насочи лъча към входа на тунела и задържа пръста си почти половин минута върху спусъка, докато се увери, че в дупката няма повече живи плъхове. А после се обърна, прибра пистолета си и с голи ръце се впусна в битката.

Намесата му бе променила коренно ситуацията. Плъховете все още имаха надмощие над джеърдите, но сега, когато вече не получаваха подкрепление, варварите лесно щяха да се справят с тях. Все повече и повече огромни гризачи падаха мъртви или тежко ранени на земята и накрая останаха само три или четири, които отстъпиха страхливо и се скупчиха в единия ъгъл на помещението.

Кайл извади пистолета си и го насочи към тях, но в същия момент върху него връхлетя един джеърд, който преди това се бе сражавал с камъни срещу плъховете. Той се вкопчи в ръката му и поклати глава. Кайл го отблъсна настрани, но джеърдът, бърз като светкавица, му препречи отново пътя.

Изумен, Кайл отпусна оръжието си, като гледаше ту джеърдите, ту събралите се в ъгъла плъхове.

Джеърдът се обърна към плъховете, вдигна бавно ръка и посочи първо към тях, а после с подчертан жест и тунела, от който бяха дошли чудовищата. Невярващ на очите си и напълно объркан, Кайл наблюдаваше как плъховете се обърнаха бавно и изчезнаха един подир друг през отвора.

Тихо стенание го накара да дойде на себе си. Гурк бе паднал на колене и стенейки, притискаше ръце към горната част на тялото си. Дузината дълбоки рани върху него кървяха обилно, а лицето му бе изкривено от болка. Но Кайл само го погледна бегло, коленичи до Хелън и я обърна внимателно.

Когато я погледна, замръзна от ужас. Очите й бяха неподвижни.

Някакъв плъх бе прегризал гърлото й.

— Не! — прошепна потресен той.

— Можеш ли да й помогнеш? — попита Гурк.

Кайл поклати мъчително глава. Хелън бе мъртва. Можеше да върши много неща, но не можеше да събужда мъртвите за живот.

— Какво стана? — прошепна Кайл. Той сграбчи джуджето и го разтърси диво. — Защо не я защити?

Гурк се освободи от хватката му и разпери безпомощно ръце.

— Нямаше никакъв шанс — каза тихо той. — Тя бе първата, която те нападнаха. Не можах да направя нищо.

Очите на Кайл се напълниха със сълзи. Той вдигна нежно Хелън на ръце, докосна лицето и затвори очите й. Раната в шията й бе много малка, почти смешна в сравнение с дълбоките рани от ухапване и разкъсване, които бяха получили Гурк и джеърдите. И това се стори на Кайл толкова несправедливо, толкова жестоко — от всички тях това момиче имаше най-малко нещо общо с войната им срещу Стоун и цялото му войнство. Защо точно тя трябваше да умре? Когато след известно време вдигна отново погледа си, забеляза, че Джайл и други джеърди бяха влезли в подземието и започнаха да изнасят телата на мъртвите си или ранени другари. При това движенията им бяха толкова прецизни и едновременно с това толкова безучастни, че те напомняха машини.

Погледът на Джайл се плъзна по безжизнената фигура на Хелън, а после се спря върху Кайл.

— Искаш ли да оживее?

Кайл чу как до него Гурк пое дълбоко въздух. За секунди той изгледа джеърда със смесица от недоверие и ужас, а после погледна надолу към ранения техник. Гледката бе ужасяваща — мъжът живееше по друг, напълно неразбираем начин, но все пак живееше. Без да промълви дума, Кайл вдигна Хелън, а Джайл изтълкува мълчанието му като съгласие, каквото всъщност и представляваше.

Генерал-майор Кремер бе дребен, набит мъж с посивяла коса. Носеше ушита по мярка униформа, но въпреки тона начинът, по който се движеше, го караше да изглежда така, сякаш бе навлякъл костюма на по-големия си брат. Гласът му бе тих и би звучал дори приятно, ако не беше навикът му да се изразява с кратки, почти отсечени изречения.