Волфганг Холбайн - Спящата армия

Преди да преминат през вратата, Хартман спря и протегна ръка.

— Може ли оръжието ви, капитан Леърд? — попита той.

— Моля?

Хартман сви рамене със съжаление.

— Заповед — знаете какво означава това.

— Не — отговори спокойно Черити, — не знам. Имате заповед да обезоръжавате и съюзниците си?

— Всъщност не — продължи да упорства Хартман, — но цялото съоръжение се наблюдава от компютър, който, за съжаление, е много упорит. Той не може просто така да повярва, че сте на наша страна.

Черити бе твърде изтощена, за да подхваща спор с лейтенанта. С въздишка на примирение тя сне пушката от рамото си и я подаде на войника, който ги придружаваше.

Преминаха през вратата, зад която се простираше полукръгъл, може би сто метра дълъг коридор с голи бетонни стени. Той бе достатъчно голям, за да предложи място и за хеликоптерите, ако това е необходимо.

— Какво е това? — попита тя, като се оглеждаше любопитно.

— Това, което търсят оня Стоун и чудовищата му — отговори Хартман. — Спомняте ли си още какво ми разказахте вчера? За СС01, бункерът в Америка, от който идвате?

Черити кимна и Хартман, който вървеше до нея със скръстени на гърба си ръце и леко приведени рамене, продължи да говори:

— Предположението ви е съвсем правилно, капитан Леърд. Това тук е немското му подобие, един бункер, в който могат да се оттеглят правителството и важни личности, ако някога се стигне до атомна война.

Черити огледа с нескрито учудване огромния коридор.

— Твърде е голям за правителствен бункер, нали?

— Цялото бункерно съоръжение е далеч по-голямо. Ако е необходимо, можем да издържим цял век тук долу.

— И предполагам, че имате и достатъчно оръжия, за да завладеете след това отново света — или остатъка от него — каза Черити.

Хартман сбърчи чело, сякаш не му бе съвсем ясно какво означават тези думи. А после внезапно се усмихна.

— Може би — каза кратко той.

Когато стигнаха до края на тунела, Черити преживя нова изненада. Беше очаквала да види бъркотия от коридори и катакомби, както при СС01 в американските Скалисти планини, но пред нея и под нея се простираше огромна пещера, която очевидно имаше естествен произход. Множество лампи с натриеви пари я осветяваха ярко. От пода й се извисяваше град от различно големи постройки, изградени от еднакви по форма пластмасови детайли.

Някои от тях бяха малко по-големи от еднофамилни къщи, а други представляваха огромни халета, достатъчно големи, за да поберат цял самолет. Между тях сновяха стотици фигури в зелени униформи, насам-натам се движеха малки колички с електромотори, подобни на бръмчащи малки насекоми, забързани по пътя си.

— Впечатляващо, нали? — каза с гордост Хартман.

Черити кимна неохотно. Подземната станция не бе и наполовина голяма колкото СС01, но докато американското съоръжение представляваше подземна система от килии, безкрайни коридори и стълби, из които човек би могъл да скита дни наред, тази база бе истински град, построен на около миля дълбочина под земята.

— Колко човека имате тук? — попита Черити.

— Боя се, че са твърде много — каза Хартман.

— Какво имате предвид?

— Скоро ще разберете — отговори уклончиво Хартман.

Той я подкани с ръка да влезе в един отворен асансьор за товари, който водеше към най-ниската част на подземния град.

— Елате. Ще ви представя генерал-майор Кремер, нашият комендант. Той вече ви очаква.

Лазерният лъч го бе улучил и го бе съборил на земята, и за пет минути — необичайно дълго време — той бе изгубил съзнание. Кайл се опита да отстрани болката и да спре кръвотечението, но не успя да затвори раната в рамото си с обичайната бързина. Отдавна вече клетките му не се регенерираха така бързо, както бе необходимо.

Бяха му необходими десет минути, за да възстанови силите си и да може да стане.

„Вероятно постепенно губя свръхчовешките си способности“, помисли си той. Вероятно по време на пленничеството му в Париж бяха извършили с него нещо, което от свръхчовек го бе превърнало отново в нормален мъж. Внезапен ужас обхвана Кайл при мисълта, че няма да бъде в състояние да издържи борбата с другите мегавоини.

Някакво движение при приземилите се планери го изтръгна от мислите му. Той се надигна предпазливо зад прикритието си и погледна към сребристите летящи дискове. Те бяха пет — три по-малки ловни кораба, каквито познаваше от Париж, и два по-големи, матовосивкави бойни кораба. За първи път Кайл виждаше отблизо такъв изтребител. Но по време на обучението си за мегавоин той бе учил достатъчно за тях, за да знае, че дори и един-единствен от тези бойни кораби е в състояние да превърне в прах и пепел цял град.