Волфганг Холбайн - Спящата армия

— Всичко наред ли е?

— Мисля, че… да — отговори колебливо тя.

Освен ранения техник, Гурк и нея, в момента на катастрофата тук се намираха и около петнадесет джеърди. Вероятно никой от тях не бе се измъкнал без нараняване от този ад. Повечето джеърди лежаха бездиханни на пода, затрупани от камъни и пръст, някои се гърчеха от болка и стенеха и само много малко от тях имаха все още сили да се държат на крака.

Хелън се обърна бързо към ранения техник и се наведе над лицето му. Тя не бе лекарка, но поради живота, който бе водила през последните двадесет и пет години, по неволя бе придобила някакви познания. Доколкото можеше да прецени, мъжът не бе получил допълнителни тежки наранявания.

Погледът й се отклони от лицето на Щерн и за момент се задържа върху големия колкото юмрук, лъскав зеленикав бръмбар, който се бе впил в сънната му артерия. Тялото му пулсираше в такт с ударите на сърцето на Щерн, или поне за всеки друг би изглеждало така. Но Хелън знаеше истината. Това беше спокойното помпене на бръмбара, който бе укротил лудешкия пулс на ранения, а не обратно. И това животно бе свършило още много други неща.

Погледът й се плъзна по тялото на Щерн. Тя виждаше само горната му част. Всичко, намиращо се от кръста надолу, бе скрито под пласт от еднаквите, сивкавобели нишки, покриващи стените и част от тавана преди експлозията. Джеърдите, които ги бяха довели тук, твърдяха, че това е вид превръзка, която трябваше да покрие лошите рани на мъжа, намиращи се по краката и долната част на тялото му. Но Хелън усети, че това не е истина; поне не цялата истина.

— Е? — попита Гурк.

Хелън с мъка се откъсна от ужасяващата гледка и погледна джуджето.

— Смятам, че отново е имал късмет — каза тя.

Гурк я погледна със смръщено чело, а после се засмя тихо.

— Ти си душица — каза той. — Нямаме дори и представа дали ще преживеем следващите пет минути, а ти се страхуваш, че си е ударил пръста.

Хелън не обърна внимание на ироничните думи на Гурк и го погледна въпросително.

— Какво става там горе?

— Откъде да знам — отговори грубо Гурк. Въпреки това той сви глава в раменете си и погледна с присвити очи към тавана, сякаш там можеше да прочете отговора на въпроса на Хелън. — Вероятно цялата барака ще се срути — каза най-сетне. — Или канонирите на Стоун най-после са открили адреса ни и се опитват веднъж завинаги да приключат с тази работа. Но отново направиха грешка.

Хелън се ужаси. Не й бе хрумвало, че мороните вероятно са предприели ново нападение с атомни бомби. Но някои факти потвърждаваха това: страхотната експлозия, вибрациите, ужасната горещина, която бе проникнала до тях през дебелите около метър стени…

Тя не посмя да довърши мисълта си.

— Трябва да се опитаме да излезем някак — каза Гурк.

Той с униние разглеждаше малкото оцелели джеърди, които се бяха изправили на крака, но стояха наоколо с безизразни лица и празен поглед, сякаш въобще не бяха разбрали какво се е случило.

— Смятам, че не можем да очакваме голяма помощ от диваците — каза Гурк, като наклони глава и погледна Хелън. — Можеш ли да копаеш?

— Защо?

Прекалено голямата, плешива глава на Гурк посочи входа, който бе затрупан от лавината камъни и пръст.

— Защото трябва някак да отстраним това нещо там — отговори той.

— Не знам ти как си, но аз нямам никакво желание да чакам, за да разбера дали ще ни изведат оттук или не.

За момент Хелън огледа запушения вход. Не вярваше, че ще успеят да го освободят. Но въпреки това стана и последва Гурк.

След като се убедиха, че таванът няма да се срути напълно дори и при най-малко разклащане, те започнаха внимателно да търкалят настрани по-големите камъни и скални отломъци: Напредваха изненадващо бързо. Само след час успяха дотолкова да разчистят камарата развалини, че да видят вратата. Хелън забеляза облекчено, че шахтата на стълбата зад грапавата дъбова врата не бе разрушена. Отгоре се процеждаше трепкаща светлина от огън. Продължиха да работят, докато се натъкнаха на някаква греда, дълга три метра и тежаща вероятно половин тон. Колкото и да се мъчиха, не успяха да я помръднат и на педя от вратата. Гурк се надигна, охкайки, и погледна няколкото джеърди, които безмълвно наблюдаваха работата им.

— Хей, неми идиоти — сопна се той, — няма ли да престанете да ни зяпате, ами да ни помогнете малко? Например бихте могли…

Гурк млъкна изненадан по средата на изречението, когато, сякаш по команда, джеърдите се пробудиха от вцепенението си. Безмълвно, но с бързина, която учуди джуджето, те се втурнаха и започнаха заедно да дърпат гредата. Дори и някои от тежко ранените джеърди се опитаха да допълзят на колене и лакти към тях, за да помогнат на другарите си.