Волфганг Холбайн - Спящата армия

— Още не — каза той. — По-добре да изчакам няколко минути.

— Защо? — попита иронично Черити. — Искате да спечелите още малко време, преди да трябва да отговаряте пред началника си?

— Да отговарям? — повтори учудено Хартман. — За какво?

— Трима от спътниците ми тежат на съвестта ви — каза Черити.

Хартман не реагира по-различно, отколкото бе очаквала. Вместо да възрази или да отговори на думите й със саркастична забележка, той я изгледа дълго и сериозно. По лицето му се четеше объркване.

— Съжалявам, ако смятате така — каза най-после той. — Но повярвайте ми, не можех да направя нищо срещу това. Просто момичето и джуджето бяха на неподходящо място в неподходящо време. Когато човек е на война, се случват такива неща.

— О, да — отговори язвително Черити. — А същото важи и за Кайл, нали? И той ли изтича натам, където се целеше оръжието на Леман?

Хартман я погледна объркано.

— Моля?

Внезапно Черити разбра, че Хартман не бе забелязал какво беше сторил Леман с Кайл.

— Той го застреля — обясни най-сетне тя. — Съвсем без причина.

Хартман напусна пилотската кабина, без да каже дума. Черити го последва.

— Истина ли е това? — попита той, когато стигна до Леман, като с мъка успяваше да се овладее.

— Кое?

Хартман посочи обвинително Черити.

— Капитан Леърд твърди, че сте застреляли спътника й.

— Нямах друг избор — опита да се защити Леман. — Този негодник ме нападна! Трябваше да се отбранявам!

— Нападна? — каза Черити. — Той беше на повече от десет метра от вас!

— Но искаше да го направи! — каза грубо Леман. — Посегна към оръжието си. Аз… аз бях сигурен, че ще стреля.

— Прицели ли се във вас? — попита студено Хартман.

Леман го изгледа плахо, а после поклати едва забележимо глава.

Не — каза той, — но…

— Това е достатъчно, сержант Леман — прекъсна го грубо Хартман. — Ще изясним по-късно случая.

Очите на Леман бяха изпълнени със злоба.

— Аз… се отбранявах — отговори сърдито той.

— Убили сте човек, който беше на наша страна — възрази ядосан Хартман.

— Оставете го, лейтенант Хартман — намеси се Черити. — Не го е убил.

Хартман я погледна въпросително.

— Изстрелът само го е одраскал — каза Черити. — Видях точно. Кайл ще оживее.

— Не се занасяйте! — изхока я грубо Хартман. — Дори и да е останал жив, онези животни отдавна са го разкъсали на парчета. Не смятам, че се радват особено на нашето нападение.

Черити предпочете да не отговори. Хартман би трябвало да е сляп, за да не забележи, че с Кайл нещо не е наред; но очевидно не знаеше, че той е мегавоин. Половината столетие, което той и хората му бяха прекарали, погребани под руините, ги бе очевидно изолирало от всичко, което ставаше извън този град. А може би за всички щеше да е по-добре, ако за известно време нещата останат такива, каквито са.

Грохотът на експлозиите бе отзвучал отдавна. Вероятно сградата над тях трябва да се бе срутила, защото в продължение на минути помещението се бе разлюляло като лодка в бурно море, а от тавана се бе посипал дъжд от камъни и отломъци. А после бе настъпила тишина и само таванът внезапно започна да излъчва убийствена топлина, сякаш от него се сипеше огън. В началото топлината бе само неприятна, но после се превърна в непоносима горещина и след няколко минути Хелън изпита чувството, че не може да диша повече.

В белите й дробове бе заседнала остра, засилваща се с времето болка.

Тя премигна, за да пропъди сълзите, напиращи поради горещината в очите й. Но въпреки това едва можеше да вижда. От факлите, които бяха осветявали помещението, преди светът над главите им да се срути, беше останала да гори само една и наситеният с прах въздух сякаш поглъщаше червеникавата й светлина. По-голямата част от свода на подземието бе съборена. Там, където по-рано се намираше входът, от тавана все още се сипеше прах, понякога придружен от тропота на някой камък или приглушено скърцане.

Хелън се изправи несигурно, прекара длани по лицето си и усети топла кръв по него. А после почувства и изгаряща болка. Тя опипа внимателно челото си с върха на пръстите и се вцепени от ужас, когато докосна дълбоката, силно кървяща рана на лявото си слепоочие.

— Не се страхувай, съкровище — каза писклив глас до нея. — Главата ти е все още на мястото си.

През праха Хелън видя, че Гурк се приближава към нея. Пелерината на джуджето бе разкъсана на парцали, а върху плешивата му глава стърчеше огромна подутина. Той се приближи със ситни крачки, разтърка сълзящите си очи и изгледа загрижено Хелън.