Волфганг Холбайн - Спящата армия

И изведнъж разбра. Трите машини, които бяха нападнали лагера на джеърдите, бяха хеликоптери „Стелт“ — задвижвани чрез дюзи бойни хеликоптери, за които само бе чувала и бе виждала чертежи.

През последните години от службата й в Космическите сили се носеха слухове, че един от европейските им съюзници е започнал тайно да проектира прототип на тези роторни самолети. Но тогава го бе сметнала само за слух.

Тя погледна Хартман със смесица от удивление и неохотно одобрение.

— Фантастична машина, нали? — попита Хартман с нескрита гордост в гласа.

— Да — отговори мрачно Черити. — Преди всичко способността й да унищожава. Наистина впечатляващо.

— Не сте права, капитан Леърд, повярвайте ми. Без тези машини отдавна щяхме да сме мъртви.

Той се обърна рязко и се наведе над рамото на пилота.

— Къде са?

— Дванадесет… сега единадесет километра пред нас. Да ги свалим ли?

Хартман помисли за момент, а сетне поклати глава.

— Не. Приземете се някъде. И без това вече вдигнахме голям шум около себе си.

Без пилотът да си помръдне дори и пръста, машината намали скорост, като едновременно с това започна да се спуска надолу. В продължение на няколко секунди хеликоптерът кръжа сякаш колебливо над руините, а после пилотът съзря празно място между две сринати до основи сгради. Той приземи самолета там толкова бързо и сигурно, сякаш вкарваше колата си в гаража зад къщата, в която бе живял двадесет години. Турбините замлъкнаха с пронизителен вой и перките на ротора над главите им бавно намалиха скорост. Светлината и повечето контролни индикации изгаснаха.

— Не се безпокойте — каза Хартман. — Всичко е наред. Но ако бяха прелетели достатъчно близо край нас, можеха да засекат топлинното излъчване на турбините.

— Вероятно отдавна са ни засекли върху екрана на радара си — възрази Черити.

Хартман поклати глава.

— Тези машини не могат да бъдат засечени с радар — обясни той и Черити отново забеляза нотка на гордост в гласа му.

— Не бих била толкова сигурна — отговори тя.

— Надценявате тези мравки — каза Хартман. — Мисля, че не са толкова опасни, за колкото ги смятат.

— Но бяха достатъчно опасни, за да ни върнат за няколко дни в каменната ера — възрази Черити.

— Не беше нищо друго, освен лош късмет — отговори невъзмутимо Хартман. — Подценихме ги, защото не знаехме с кого си имаме работа. Повярвайте ми, капитан Леърд, ако имахме втори шанс, щяхме да ги размажем.

Черити се отказа да спори с Хартман. Може би той имаше право. А може би наистина бяха имали шанс да се вдигнат срещу нашествениците и дори да ги победят.

Черити се наведе с любопитство напред и огледа сложния команден пулт на хеликоптера. Пилотът до нея сне каската си. Беше много млад, вероятно около двадесет и пет годишен, но пилотите, които управляват такива мощни машини, трябваше да бъдат млади, защото само те имаха достатъчно бързи реакции, за да удовлетворяват изискванията им.

— Красива играчка — каза гордо пилотът. — Ще се учудите, като разберете какви чудеса може да прави.

„Току-що получих малка представа за това“, помисли си с горчивина Черити. Но тя не издаде с нищо мислите си, а попита:

— Къде е командният лост?

Пилотът понечи да отговори, но преди да го стори, Хартман направи бързо предупредително движение с ръка, което не убегна от погледа на Черити. Очевидно Хартман смяташе, че тя не знае какво е алфа-шлем. А в действителност тя бе вероятно първият човек в света, който бе носил такъв шлем. „Понякога, помисли си тя, може да се окаже, че е предимство съюзниците да имат тайни един от друг.“

— Машината… не се нуждае от команден лост — отговори уклончиво пилотът. — Всичко се върши от компютри.

Черити го погледна недоверчиво и той посочи със смутена усмивка малко командно табло, монтирано в облегалката за ръцете на седалката му.

— А останалото върша с това — каза той.

Той не би могъл да мисли, че тя вярва в това. Твърдението, че самолет, изискващ от пилота си реакции с бързина като тази на котка, може да се управлява чрез клавиатура, която повече подхождаше на компютър играчка, бе нагла лъжа.

Черити понечи да възрази, но в същия момент Хартман посочи нагоре. В небето кръжеше сребриста сянка. Със затаен дъх тя видя как планерът прелетя на около миля над скривалището им и се скри бавно от погледа им.

Хартман въздъхна облекчено. Въпреки това той поклати глава, когато пилотът го погледна въпросително и понечи да сложи шлема си.